Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Лиарин извърна лице.
— Не знам защо ме мразите толкова много. Наистина, не мога да се закълна, но ми се струва, че никога не съм ви виждала и със сигурност не ви желая злото.
Марелда не можеше да понесе повече кротостта и хубостта на това момиче и тръгна нервно към прозореца.
— Казвате, че не ми желаете злото — подигра се тя. — Ако сте наистина тази, за която се представяте…
Уморена от разговора, Лиарин протестира слабо.
— Не аз, а Аштън ми даде това име. Аз самата не мога да кажа дали е вярно, или…
Марелда гневно я прекъсна:
— Ако наистина сте негова жена, тогава сте ми забили ножа в гърлото вече един, два, три пъти. Защото не друго, а аз бях първата му годеница и любима, когато един прекрасен ден той отпътува на юг и в Ню Орлиънс срещна друга жена, която го заслепи до такава степен, че веднага се ожени за нея, без да го е грижа за сълзите ми. След това се завърна като вдовец и изминаха месеци, докато започне отново да ме забелязва — Марелда сновеше възбудено пред леглото. — Скръбта му беше толкова голяма, че той живееше само със спомените си. Въпреки че се опитвах да го утеша и да му бъда опора, все едно че не съществувах. Означавах за него по-малко и от най-последното слугинче в кухнята. Най-накрая той отново стана нормален човек и аз можех да се надявам. Снощи се събрахме в тази къща, за да отпразнуваме завръщането му. Копнеех толкова много да ме прегърне със силните си ръце и да му кажа добре дошъл. Той дойде, но вие лежахте там, където би трябвало да е моето място. Дори да сте невинна, дори да сте Лиарин, в което не вярвам, вие сте най-големият ми враг.
— Съжалявам — промълви тихо Лиарин.
— Съжалявам! — изфуча Марелда и след това продължи малко по-кротко. — Как сладко изскимтявате извиненията си, но мен няма да измамите с превзетите си преструвки. И аз ще изкарам на бял свят истината, та ако ще да обърна всеки камък по пътя си. Когато се препънете в лъжите си и си счупите врата, аз ще бъда тази, която ще се смее последна. Довиждане, скъпа моя, спете добре, ако можете!
Тя се врътна и забърза с шумящи поли към вратата, отвори я със замах и я затръшна след себе си — един последен гръм, преди бурята да отшуми.
Тази дълбока омраза разтърси болезнено Лиарин. Не знаеше справедливи ли бяха или не обвиненията на Марелда и остана объркана, неспособна да прецени причините за ненадейната атака.
Трета глава
Каретата на Аштън Уингейт зави остро и се понесе покрай широки, ръждясали порти нагоре към развалините на лудницата. Покривът на верандата на изгорялата къща опасно висеше и опушените от пожара зидове като че ли всеки момент щяха да се срутят. Дърветата около къщата бяха почернели и изглеждаха странно подрязани. Над развалините все още се извиваха струйки дим.
На двора бяха опънати палатки, за да предложат на бездомните временна защита, а няколко пазачи се мъчеха да издигнат в задния двор нещо като навес. Недалече от изгорялата сграда припламваше огън. Пламъците бяха привлекли малка група объркани хора, но една набита матрона с пръчка в ръка им пречеше да се приближат твърде много. Тя я размахваше с хъс, без да подбира, и улучваше и онези, които с тенекиени чинии чакаха раздаването на храната. По-настрани предразположените към насилие болни бяха завързани с вериги за дебели колове.
Видяното на двора потисна Аштън. Той изпитваше силно съчувствие към обитателите на лудницата, които зависеха единствено от желанието и настроението на персонала. Никога не би обрекъл някого на подобна съдба и усещаше неприязън към размахващата пръчката жена. Питаше се дали да си тръгне, без да се намеси.
Слезе от каретата и заедно с Хайръм свалиха кошници с храни и дрехи. Един от пазачите ги поздрави, притича и отвори малка порта. Няколко по-млади обитатели го последваха колебливо. Когато Аштън минаваше през вратата, те го потупваха по гърба като някой отдавна очакван приятел. Пазачът им заповяда да занесат хранителните продукти в стопанската сграда, където готвачът си вършеше работата.
— През следващите дни ще има повече — каза Аштън на посивелия надзирател и трепна, като чу пак свистенето на пръчката.
Другият, изглежда, едва сега забеляза как жената пердашеше обитателите.
— Мис Гантър — излая остро надзирателят. — Не ви ли е ясно какво могат да направят тези хора с вас, ако разбираха как се отнасяте с тях? Щом не спазвате указанията ми, ще ги оставя да правят каквото искат.
Заплахата му изглежда подейства, защото жената с нежелание отпусна пръчката. Посивелият мъж отново се обърна към Аштън и му протегна ръката си.
— Казвам се Питър Логън, сър. Около година работя в това заведение. От персонала изчезнаха двама и сега съм главен надзирател, за голямо неудоволствие на мис Гантър — той вдигна рамене. — Преди да се случи тази работа, си мислех, че съм допринесъл клетите дяволи да се чувстват тук малко по-добре.