Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Лицето му представляваше безлична маска, въпреки че погледът му отново се опитваше да проникне в съдържанието на количката й.
— Не, нищо. Може да е била лъжлива следа.
— Е, късмет. Не забравяйте да си вземете шапка, докато сте тук.
— Разбира се. Благодаря.
Рейчъл застана на една от опашките пред касите и взе да разлиства някакво списание, докато чакаше и буташе количката напред. Агент Лоуъл се премести и заразглежда книгите с меки корици. По дяволите, нямаше ли да си тръгне? Дойде нейният ред и тя разтовари количката си, като се опитваше да крие стоките с тялото си. Касиерката вдигна комплекта бельо, за да намери пин кода, и да го регистрира на компютъра. Рейчъл се дръпна на тази страна и щом касиерката го остави, тя хвърли отгоре му една риза. Лоуъл се приближаваше.
— Сто четиридесет и шест и осемнадесет — каза касиерката и посегна да вземе голяма найлонова торба.
Рейчъл отвори портфейла си и вътрешно се намръщи. Рядко носеше със себе си толкова голяма сума в брой и този случай не беше изключение. Извади кредитна карта, касиерката я промуши през контролната машина и пусна касовата бележка. Лоуъл беше обходил предната част на магазина и се приближаваше към касите. Рейчъл грабна торбата и се втурна да мушка покупките в нея.
— Подпишете тук — каза касиерката и й подаде касовата бележка. Рейчъл надраска името си и след миг торбата беше пълна и затворена. Тя я натовари в количката и се запъти да излиза от магазина.
— Имате ли нужда от помощ? — попита любезно агент Лоуъл и закрачи до нея.
— Не, с количката е по-лесно, отколкото да я нося. Благодаря, все пак — щом излязоха от прохладния магазин, горещината ги обгърна в задушаваща прегръдка и Рейчъл замижа срещу едва ли не болезнената светлина. Бързо отвори багажника на колата си, пъхна торбата вътре и затвори с трясък капака, като през цялото време усещаше острото любопитство на Лоуъл. Закара количката до мястото, където ги събираха, и се върна при колата. — Довиждане — нехайно рече тя.
Той все още я наблюдаваше, докато Рейчъл изкарваше колата от паркинга. Тя избърса потта от лицето си и усети как сърцето й бие в панически ритъм. Беше изгубила тренинг! Надяваше се, че не бе предизвикала прекалено подозрение.
Пета глава
Сънищата му бяха толкова ярки, че трябваше да минат няколко минути, докато осъзна, че бе буден, пък и осъзнаването на този факт не му донесе яснота. Лежеше тихо и оглеждаше хладната и непозната стая, като търсеше в съзнанието си и най-малката подробност, която би му подсказала къде се намираше и какво се случваше. Засега не намираше никаква връзка между спомените си и тази спокойна стая. Но дали това бяха спомени, или сънища? Беше сънувал една жена, топла и мека жена със сиви очи, ясни като високопланинско езеро под облачното небе, която го прегръщаше с нежни ръце и чиито гърди набъбваха в шепите му. Пръстите му помръднаха върху чаршафа. Сънят беше толкова истински, че той усети едва ли не болка от желанието да я докосне.
Ала това беше само сън, а пред него се изправяше реалността, с която трябваше да се справи. Той лежеше, а в съзнанието му започваха да се връщат някои факти и разбра, че сънищата не бяха всъщност сънища. Нападението над лодката му, безкрайната агония на плуването в тъмнината, за което сили му даде единствено невъзможността да се откаже. И после… Нищо. Ни най-малък спомен за това, което се бе случило.
Къде се намираше? Бяха ли го заловили? Биха дали всичко, биха рискували всичко, само за да го заловят жив.
Размърда се предпазливо и стисна устни от усилието. Лявото рамо го болеше. Болката се плъзна и в лявото бедро. Главата леко го наболяваше, но кракът и ръката му се подчиняваха на командата му да се движат. Със странно движение на дясната си ръка отхвърли завивката и с усилие седна. Зави му се свят, ала бавно се хвана за леглото, докато замайването премина и отново направи опит. Бедрото му беше прилежно бинтовано, а върху раната имаше допълнителна подложка. По същия начин беше превързано и рамото му. С марля беше завързано за гърдите му. Беше чисто гол, но това не го притесни. Най-важното нещо сега беше да разбере доколко можеше да се движи, а следващото по значимост — да разбере къде се намира.
Изправи се. Нараненият мускул на бедрото изтръпна от ярост при това принудително движение. Залюля се, ала не падна, а се задържа, докато стаята спря да се върти и кракът му стъпи здраво на пода. Въпреки хладината в стаята, по тялото му изби ситна пот.