Знакът на еднорога [bg]

Но Джулиан също се приближи и то малко по-бързо от мен. Той се намираше по-близо и може би я бе забелязал частица от секундата по-рано.

Наведе се, вдигна я и леко я залюля.

— Гривната ти, сестричке — любезно произнесе Джулиан. — Изглежда е решила да изостави китката ти, глупачката. Ще ми позволиш ли…

Файона протегна ръка, като го дари с една от нейните усмивки с премрежени очи, докато той закопчаваше изумрудената й гривна. Щом приключи с това занимание, Джулиан обхвана ръката й в дланите си и започна отново да се обръща към неговия ъгъл, където останалите им хвърляха коси погледи, докато се опитваха да изглеждат заети със своя разговор.

— Сигурен съм, че ще ти хареса анекдота, който сега ще си разправяме — подхвана той.

Усмивката й стана дори още по-очарователна, когато тя измъкна ръката си.

— Благодаря ти, Джулиан. Убедена съм, че щом го чуя, ще се разсмея. Последна, както обикновено, опасявам се. — Файона се обърна и ме хвана подръка. — Сега предпочитам да се подкрепя с чаша вино.

И така, аз я отведох с мен и се погрижих да получи чаша. Петима на четирима.

Джулиан, който не обича да издава чувствата си, мигове по-късно взе решение и ни последва. Той си напълни една чаша, отпи от нея, вгледа се в мен за десетина, петнайсет секунди и каза:

— Мисля, че вече всички сме тук. Кога смяташ да ни съобщиш какво си си наумил?

— Не виждам причини да отлагам повече, след като всички се събрахме. — Повиших глас и го насочих към отсрещния край на стаята. — Моментът настъпи. Да се настаним удобно.

Групичката се приближи към нас. Запреместваха се столове и постепенно се заемаха. Наливаше се още вино. След минута, аудиторията беше готова.

— Благодаря ви — започнах аз, когато и последните шумове заглъхнаха. — Бих искал да споделя с вас няколко неща и с една част може и наистина да го направя. Зависи как ще посрещнете първите от тях, които ще чуете веднага. Рандъм, разкажи им онова, което ми разправи вчера.

— Добре.

Оттеглих се в стола зад бюрото, а Рандъм зае мястото ми върху ръба му. Облегнах се назад и изслушах отново историята за контакта му с Бранд и опита му да го спаси. Този път версията беше съкратена, без предположенията, които не ми излизаха от ума, откакто Рандъм ги бе насадил там. И въпреки пропуските в разказа, знаех, че и другите мислено ги допълват. Именно по тази причина исках Рандъм да говори първи. Ако просто бях започнал с опит да им обясня своите подозрения, почти със сигурност щяха да решат, че използвам широко разпространената практика да отвличам вниманието от себе си — факт, който моментално щеше да бъде последван от отделните, резки, металически щраквания на мозъците им, затварящи се за всяка моя дума. А така, независимо от подозренията си, че Рандъм говори онова, което аз съм поръчал, те все пак щяха да го изслушат и донякъде да се позамислят. Щяха да си поиграят с възникналите идеи, опитвайки се да проумеят защо изобщо съм организирал това събиране. Щяха да ми дадат времето, необходимо за да пуснат корени в съзнанията им фактите от историята и да ги подготвят за възприемчивост към потвърждаването им. После щяха да се зачудят, дали Рандъм би могъл да представи доказателства. Аз самият се питах същото.