Знакът на еднорога [bg]

Извадих лопатата от багажа и отворих гроба. Без да пророни дума, Жерар ми помогна да преместим тялото върху парчето плат, което бяхме донесли за тази цел. Увихме го около него и го зашихме с едри, свободни бодове.

— Коруин! Виж! — изведнъж развълнувано прошепна Жерар и ме стисна за лакътя.

Проследих посоката на погледа му и замръзнах. Никой от нас не помръдваше, докато гледахме видението. Еднорогът бе обгърнат от нежно, сияещо бяло, сякаш беше покрит с пух, а не с козина и грива; мъничките му, раздвоени копитца бяха златни, както и деликатният вит рог, който се издигаше върху тясната му глава. Той стоеше на една от по-ниските скали и пощипваше от лишеите, които растяха там. Очите му, когато ги вдигна и погледна в нашата посока, бяха ярко, изумрудено зелени. Той сподели за няколко мига пълната ни неподвижност. После направи бързо, нервно движение с предния си крак, замахна във въздуха и три пъти тропна по камъка. След което стана неясен и безшумно изчезна като снежинка, може би в гората от дясната ни страна.

Изправих се и отидох до камъка. Жерар ме последва. Там, сред мъха, намерих следите от мъничките му копита.

— Значи наистина сме го видели — възкликна Жерар.

Кимнах.

— Видяхме нещо. Някога преди виждал ли си го?

— Не. А ти?

Поклатих отрицателно глава.

— Джулиан твърди, че го е зървал веднъж в далечината — каза Жерар. — Разправя, че хрътките му отказали да го подгонят.

— Прекрасен беше. Тази дълга, копринена опашка, тези блестящи копита…

— Да. Татко винаги е приемал появата му за добра поличба.

— И аз съм склонен да я приема така.

— Странен момент е избрал… След всичките тези години…

Пак кимнах.

— Има ли някакъв специален обичай? — попита Жерар. — След като ни е покровител и изобщо… не трябва ли да направим нещо?

— И да има, татко никога не го е споменавал пред мен — отвърнах аз. Потупах скалата, върху която бе стоял еднорога. — Ако предвещаваш някакъв обрат в съдбите ни, ако с появата си изразяваш своята благосклонност към нас… благодаря ти, еднорог. А дори и да не е така, пак ти благодаря за светлината, която твоето присъствие донесе в тези мрачни времена.

После отидохме при изворчето и пихме. Прикрепихме зловещия си товар върху гърба на третия кон. Поведохме жребците за юздите, докато не се отдалечихме от мястото, където, като се изключеше ромоленето на водата, всичко бе съвсем притихнало.