Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Тук всичко се размножаваше като делящи се клетки. Достатъчни бяха някой момък с ловки ръце, който не пуши и разчита правилно алхимичните символи, майстор на ръчката, един чувал духчета и изобилие от слънчеви лъчи. Е, да, необходими бяха и малко хора за пред снимачната кутия. Но такива никога не липсваха. Който не можеше да отглежда духчета, да смесва химикали или да върти ръчката равномерно, имаше възможност да държи юздите на чуждите коне, да прислужва в кръчмите и да си придава интересен вид, докато се надява да го забележат. А ако се провали във всичко останало — да забива пирони. Една след друга паянтовите постройки се редяха около древния хълм, а тънките им дъски вече се кривяха и избеляваха под безмилостното слънце, но вече имаше крещяща нужда от още и още дървен материал.
Защото Света гора привличаше. Тълпите новаци набъбваха с всеки ден. Не идваха да пазят коне, да стават келнерки или дърводелци на три смени. Искаха да участват във филмите.
Но не знаеха защо.
Както Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе осъзнал и с костния си мозък, съберат ли се на едно място повече от двама, някой ще се помъчи да пробутва съмнителни наденички в хлебчета.
Диблър беше зает с по-различни начинания, затова се появиха други, които да запълнят нишата.
Един от тях беше Нодар Боргъл от Клач, чиято огромна ехтяща барака представляваше не толкова ресторант, колкото конвейер за хранене. Грамадни, бълващи изпарения казани бяха скупчени в единия край. Останалата площ заемаха масите, а около тях седяха…
Виктор се ококори от изумление.
… тролове, хора и джуджета. И неколцина гноми. Той не би се изненадал, ако открие и двама-трима елфи — най-потайната раса на Диска. Имаше и разни други твари, но Виктор се вкопчи в надеждата, че те са предрешени тролове, иначе седящите тук биха загазили здравата. Всички бяха дошли да се наядат, но не един с друг, което го смая.
— Вземаш чиния, нареждаш се на опашката и плащаш — просвети го Джинджър. — Нарича се „самоподнасяне“.
— Плащаш, преди да хапнеш ли? Ами ако е гаден бълвоч?
— Тъкмо затова — мрачно кимна тя.
Виктор вдигна рамене и се приведе към джуджето зад тезгяха.
— Бих искал да поръчам…
— Има само яхния — прекъсна го джуджето.
— Какви видове яхния предлагате?
— Няма видове. Просто яхния — сопна се джуджето.
— Не, питам какво има в нея?
— Щом питаш, не си гладен — намеси се Джинджър. — Две яхнии, Фрунткин.
Виктор се вторачи в сиво-кафявото месиво, което запълни чинията му. Стряскащи бучки, изнесени на повърхността от загадъчни течения, заподскачаха за миг, после пак потънаха. Той се надяваше да не ги види повече.
Собственикът Боргъл се придържаше към кулинарните принципи на Диблър.
— Или яхния, или празен корем, мойто момче — ухили се злорадо дребният готвач. — Струва половин долар. Евтиния, направо продаваме на половин цена.
Виктор неохотно се раздели с парите и се огледа за Джинджър.
— Ела насам — повика го тя от една дълга маса. — Здрасти, Гръмокрак. Здрасти, Гранит, как върви? Този е Вик. Новак. Здрасти, Гадосмях, извинявай, че не те видях веднага.
Виктор се озова притиснат между Джинджър и планински трол, на пръв поглед навлечен с ризница. Оказа се ризница марка „Света гора“, неумело изплетена от върви, боядисани в сребристо.
Момичето се заприказва оживено с гном, висок половин педя, и джудже, което носеше половината от сценичен костюм на мече. Виктор се почувства малко самотен.
Тролът му кимна и посочи с гримаса чинията си.
— И на туй му викат пемза… Поне да бяха откъртили лавата. А и пясъкът хич не се усеща на вкус.
И Виктор се вторачи в чинията пред трола.
— Не знаех, че ядете камъни — изтърси, преди да си прехапе езика.
— Що пък да не ядем?
— Нали и вие сте от камък?
— Ъхъ. Вие нали сте от месо? И к’во ядете?
Виктор премести погледа си към своята чиния.
— Уместен въпрос…
— Вик участва във филм на Среброриб — подхвърли Джинджър на седящите наоколо. — И май ще бъде в три ролки.
Надигна се оживена гълчава.
Виктор старателно махна от чинията си нещо жълто и пружиниращо.
— Я ми кажете — подхвана замислено, — докато се снимате, някой от вас не е ли… дочувал нещо… не сте ли се чувствали… — Подвоуми се. Всички го зяпаха. — Исках да попитам не ви ли се е струвало, че нещо друго играе вместо вас? Не знам как да го кажа…
Седящите до него си отдъхнаха.
— Тъй е в Света гора — увери го тролът. — Влиза ти в главата. Заради пустата творческа енергия, дето се плиска наоколо.
— Твоят пристъп обаче беше от по-тежките — бодна го Джинджър.
— Тук това е нормално — вметна разсеяно джуджето. — Света гора, какво да я правиш? Миналата седмица с момчетата участвахме в „Легенди за джуджетата“ и изведнъж се разпяхме. Ей така, без причина. Все едно песента ни се наби в главите изведнъж. Нещо да кажете?
— А какъв беше текстът? — прояви интерес момичето.
— Де да знам. Нарекохме я песента „Хай-хо“. Друго нямаше — „Хай-хо, хай-хо“.
— Като всички джуджешки песни, дето съм ги слушал — промърмори тролът.