Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Не можеш ли да проумееш?
Поколеба се. Необичайни идеи се вливаха в главата му по-бързо, отколкото успяваше да ги огледа добре. Зави му се свят от безкрайните перспективи.
— Ще го наречем „Мечът на страстта“. Точно така. Няма да споменаваме името на някакъв гаден дъртак, който може и да не е между живите. „Мечът на страстта“. Ами да! Сага на необузданото… да, бе, желание и първичните… сещате се… сред първобитната жега на изтерзан континент! Романтика! Слава! В три изпепеляващи ролки! Тръпнете пред битките с побеснели чудовища! Пищете, когато хиляда слона…
— Ще бъде само в една ролка — сприхаво напомни Среброриб.
— Ще снимаме и следобед! — изграчи Диблър, а зениците му се въртяха диво. — Ще добавим още битки и чудовища!
— Но няма как да добавим слонове! — охлади го Среброриб.
Скалата вдигна ръбестата си ръка.
— Казвай — промърмори Среброриб.
— Ако имате сива боя и нещо, дето става за големи уши, двамата с Мори можем да…
— Никой не е правил филм в три ролки — замислено проточи Техничаря. — Май е рисковано. Ами че той ще продължи почти десет минути. — Поумува още малко. — Ако направим ролките по-големи…
Среброриб усети, че са го заклещили в ъгъла.
— Я ме чуйте…
Виктор се взираше от висотата на ръста си в момичето. Никой вече не им обръщаше внимание.
— Ъ-ъ… Струва ми се, че не сме се запознавали.
— Формалностите явно не те притесняват — натърти тя.
— Обикновено не се държа така. Сигурно… ми е прилошало. Не знам какво стана.
— О, чудесно. И от това трябва да ми олекне?
— Да седнем ли на сянка? Тук е твърде горещо.
— Очите ти бяха… като жарава.
— Нима?
— Гледаше много странно.
— Защото се почувствах странно.
— Знам. Такова е мястото. Влияе. Между другото — промълви тя, докато се настаняваше на пясъка — има всякакви правила за духчетата — да не се изтощават, каква храна да получават и още разни други. Но за нас на никого не му пука. Дори с троловете се отнасят по-добре.
— Може би има значение, че стърчат над два метра и тежат половин тон — допусна Виктор.
— Казвам се Тида Уидъл, но приятелите ме наричат Джинджър — представи се момичето.
— Аз съм Виктор Тугелбенд. А приятелите ме наричат… ами Виктор.
— Днес ти е първата роля във филм, нали?
— Как позна?
— Стори ми се, че ти хареса.
— По-добре е, отколкото да работя, не мислиш ли?
— Почакай да изкараш в занаята колкото мен и ще видиш — обеща тя горчиво.
— А ти откога си във филмите?
— Почти от самото начало. Пет седмици.
— Охо-о! Колко бързо се случи всичко…
— Най-хубавото нещо, което се е случвало някога — безизразно отрони Джинджър.
— Може би… Впрочем… разрешено ли ни е да хапнем някъде?
— Не. Всеки момент ще се развикат да отидем при тях.
Виктор кимна. Общо взето, бе се плъзгал леко и весело през живота, правейки каквото му скимне, но мило и ненатрапчиво. Не виждаше защо да се отказва от навиците си дори в Света гора.
— Значи ще се наложи да викат по-дълго. Искам нещо за ядене и нещо студено за пиене. Май съм слънчасал.
Джинджър не споделяше решимостта му.
— Има ресторантче за работещите в студията, но…
— Прекрасно. Ще ме заведеш да го видя.
— Само че тук уволняват, без да им мигне окото…
— Преди да завършат третата ролка ли?
— Но нали все повтарят „Безброй хора си умират от желание да работят във филмите“, сам знаеш…
— Радвам се за тях. Значи ще имат на разположение следобеда, за да намерят двама, които изглеждат досущ като нас.
Подминаха Мори, който също бе поседнал на сянка.
— Ако някой ни търси — подхвърли Виктор, — отиваме да обядваме.
— Какво, просто тъй ли?! — сащиса се тролът.
— Да — непоколебимо заяви Виктор.
Озърна се и видя Диблър и Среброриб увлечени в разгорещен спор. От време на време ги прекъсваше майсторът на ръчката със спокойствието на човек, който знае, че днес ще си прибере шестте долара, каквото ще да става.
— … ще го наречем епична драма. Хората ще говорят още дълго за този филм.
— Да, ще се подсмиват, че сме се разорили!
— Виж сега, знам откъде да вземем цветни гравюри на практика без пари…
— … рекох си, че ако използвам малко връвчица и закрепя снимачната кутия на колела, за да я движим накъдето искаме…
— Хората ще кажат: „Този Среброриб е творец на подвижни образи, на когото му стиска да даде на зрителите каквото жадуват. Човек, който разширява…“ Как беше тази дума…
— … ако пък скалъпя механизъм с ос и шарнир, ще можем да местим кутията чак до…
— Какво? Наистина ли вярвате, че ще кажат това?
— Довери ми се, Томи.