Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Е… добре. Бива. Но без слонове. Искам да сме наясно. Никакви слонове.
— Ама че щуротия — сподели Архиканцлерът. — Събрани на едно място керамични слончета. Нали уж било някаква машина?
— По-скоро… устройство — запъна се Ковчежникът и побутна измишльотината. Няколко слончета се разклатиха. — Риктор Смотаняка го е направил, струва ми се. Било е, преди да дойда тук.
Приличаше на голямо украсено гърне с почти човешки ръст. Около ръба осем гледжосани слончета висяха на бронзови верижки.
Архиканцлерът надникна вътре.
— Има духала и лостове — съобщи с неодобрение.
Ковчежникът се обърна към икономката на Невидимия университет.
— Е, госпожо Уитлоу, в какво точно се състоеше произшествието?
Огромната, розова и стегната в корсет госпожа Уитлоу приглади рижата си перука и смуши с пръст дребничката слугиня, която пърхаше около нея като лоцманска лодка около презокеански параход.
— Ксандра, обясни на негова милост.
Момичето май вече съжаляваше, че изобщо си е отваряло устата.
— Ами, сър, извинете, сър, аз чистех тук…
— Тя е чистила — услужливо повтори госпожа Уитлоу.
— … а то взе да вдига шум…
— Затова тя дойде да ми каже, ваша милост, както съм им наредила да постъпват.
— Какъв беше шумът, Ксандра? — попита Ковчежникът с най-кроткия си глас.
— Извинете, сър, нещо като… — момичето стисна клепачи — … уумм… уумм… уумм… ууммууммууммУУММУУММ… и пльок, сър.
— Пльок — сериозно повтори Ковчежникът.
— И тогава то се изплю по мене, сър.
— Замерило те е — внушително я поправи госпожа Уитлоу.
— Господине — реши да се намеси Ковчежникът, — изглежда един от слоновете е изхвърлил малка оловна сачма. Затова накрая е имало „пльок“.
— Тъй ли, боговете да са ни на помощ! — промърмори Архиканцлерът. — Не може разни гърнета да храчат по хората.
Госпожа Уитлоу трепна.
— И защо ли го е направило? — зачуди се Ридкъли.
— Не мога да си обясня, господине. Предположих, че вие знаете нещо по въпроса. Известно ми е, че Риктор е изнасял лекции, когато сте бил студент. Госпожа Уитлоу е много загрижена — добави Ковчежникът с тон, който намекваше за крайното неблагоразумие на всеки Архиканцлер, пренебрегнал загрижеността на икономката, — че прислугата се излага на опасността от случайни магии.
Ридкъли почука по гърнето с кокалчетата на юмрука си.
— Да не е оня Риктор, на когото лепнахме прякора Мярката? Същият, а?
— Явно е същият, Архиканцлер.
— Пълна откачалка беше, казвам ти. Мислеше си, че всичко може да се измери. Не само дължината и теглото, а и останалото. Разправяше, че щом нещо съществува, подлежи на измерване. — Погледът на Ридкъли се замъгли от спомени. — И правеше всякакви чудати джаджи. С тях уж се измервали истината, красотата, сънищата и какво ли не. Значи туй е една от играчките на стария Риктор? Питам се какво ли мери…
— Струва ми се — превзето отбеляза госпожа Уитлоу, — че трябва да бъде махната оттук, ако нямате нищо против.
— Да, да, да, разбира се — припряно й угоди Ковчежникът.
Прислугата трудно се застояваше за по-дълго в Невидимия университет.
— Отървете се от тая глупост — заповяда Архиканцлерът.
Ковчежникът изпадна в ужас.
— О, не, сър! Ние никога нищо не изхвърляме. Освен това вероятно е много ценно устройство.
— Хъм… — скептично изсумтя Ридкъли. — Ценно, значи?
— Господине, вероятно след време ще го сметнат за важен момент в историята на магьосничеството.
— Тогава го пъхнете в кабинета ми. Нали ти рекох, че тук имаме нужда от някаква украса. А и ще дава поводи за разговор с гости. Сега трябва да вървя. Ще поприказвам с един човек за дресирането на грифони. Желая ви приятен ден, дами…
— Ъ-ъ… Архиканцлер, дали не бихте могъл да подпишете… — подхвана Ковчежникът, но вратата се затвори.
Никой не попита Ксандра кое керамично слонче изплю сачмата, а и да се бяха сетили, посоката нямаше да им подскаже нищо.
Същия следобед двама портиери пренесоха единствения в цялата Вселена работещ екземпляр на резограф6 в кабинета на Архиканцлера.
Все още никой не бе измислил как да обогати със звук подвижните образи и все пак имаше един звук, който беше неразделна част от живота в Света гора — ударите на чукове, забиващи пирони.
Положението вече не можеше да бъде овладяно. За една нощ изникваха нови сгради, нови улици, нови квартали. А където набързо обучени в алхимията чираци не успяваха да осмислят по-коварните етапи от получаването на октоцелулоза, всичко изчезваше несравнимо по-бързо. Не че имаше значение. Още преди да са се разнесли пушеците, чуковете подхващаха неуморния си ритъм.
6
В превод — „нещописец“, тоест устройство за установяване и измерване на нарушения в структурата на действителността.