Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
И го намериха.
Стана доста сполучливо при шестия опит. Основното затруднение се състоеше във въодушевените опити на троловете да удрят другия, земята, въздуха или самите себе си. Накрая Виктор се съсредоточи в опитите си да уцели с меча фучащите край него боздугани.
Диблър като че остана доволен. Но не и Техничаря.
— Твърде много се мятаха насам-натам — заяви критично. — Бяха извън кадър половината време.
— Все пак беше битка — напомни Среброриб.
— Ясно, ама не мога да местя снимачната кутия — сопна се майсторът на ръчката. — Духчетата ще се търкалят вътре.
— Не може ли да ги закрепиш някак? — предложи Диблър.
Техничаря се почеса по брадичката.
— Мога да им закова крачетата или нещо подобно…
— Впрочем засега стига — намеси се Среброриб. — Да се заемем със сцената, в която Виктор спасява момичето. Но къде е тя? Изрично й наредих да бъде тук по това време. Защо не е дошла? Защо никой никога не изпълнява заповедите ми?
Майсторът на ръчката извади угарката от устата си.
— Тя се снима в „Доблестният авантюрист“ от другата страна на хълма.
— Но нали трябваше да е готов вчера! — нададе вопъл Среброриб.
— Филмът избухна — осведоми го Техничаря.
— Ама че гадост! Е, тогава ще снимаме следващата битка. Тя може да не участва в нея — примири се начумереният Среброриб. — Всички да внимават. Ще изиграете сцената, в която Виктор се сражава със страшния Балгрог.
— Какво е Балгрог? — пожела да знае Виктор.
Дружеска, но тежка ръка го тупна по рамото.
— Легендарно зло чудовище, ама го играе Моренчо, нацапотен със зелена боя и със залепени криле — лаконично го просвети Скалата. — Ей сега ще му помогна с боята.
Отдалечи се тромаво.
В момента май никой нямаше нужда от Виктор.
Той заби нелепия меч в пясъка и се помъкна към сянката под проскубани маслинени дръвчета. И там имаше камъни. Почука ги предпазливо за всеки случай, но тези изглежда не бяха одушевени.
Малката хладна падинка беше почти прелестна в сравнение с останалото в Света гора.
Дори отнякъде повяваше. Облегна се на камъните и усети, че измежду тях духа студен ветрец. Предположи, че хълмът е надупчен от пещери.
… а в далечния Невидим университет насред проветрив коридор с множество колони едно устройство, което почти никой не поглеждаше от години, започна да шуми…
Ето каква била Света гора. Истината по нищо не личеше на белия екран. Оказа се, че в подвижните образи има скучно чакане и смесване на времената. Разни неща се случваха след други неща, които уж са предшествали. А вместо чудовища имаше Мори, наплескан в зелено и с платнени криле. Тук нищо не беше реално.
Но колкото и да беше смешно, това не пречеше да е вълнуващо.
— Просто ми дойде до гуша — заяви нечий глас наблизо.
Виктор вдигна глава. Едно момиче слизаше по отсрещната пътека. Под бледия грим лицето й червенееше от усилията, косата й падаше над очите на нелепи къдрички, а роклята й, макар и по мярка, несъмнено подхождаше на десет години по-младо същество с болезнено пристрастие към дантелите.
Освен това момичето беше необичайно привлекателно, макар фактът да не се набиваше на очи в момента.
— И знаете ли какво ми казаха, когато се оплаках? — продължи тя.
Едва ли говореше лично на Виктор. Всеки слушател би свършил работа.
— Не бих могъл да знам — любезно отвърна той.
— Казаха ми в очите: „Мнозина други чакат шанса си да влязат в бизнеса с подвижните образи.“ Ето какво ми изтърсиха. — Момичето се облегна на разкривено дръвче и започна да си вее със сламената шапка. — Твърде задушно е — продължи с несгодите си. — А сега ще участвам в жалко филмче от една ролка при Среброриб, който представа си няма какво прави. И сигурно ще трябва да търпя някое хлапе с вонящ дъх, сламки в косата и чело, на което можеш да си подредиш трапеза.
— Има и тролове — благо допълни Виктор.
— О, богове!… Да не са Мори и Галенит?
— Познахте. Но Галенит вече се нарича Скалата.
— Нямаше ли да е Кремък?
— Скалата му хареса повече.
Иззад камъните се разнесе възмутеното блеене на Среброриб, който пак се чудеше къде са всички, когато има нужда от тях. Момичето изви очи към небето.
— О, богове!… Заради това ли няма да обядвам?
— Защо? Сложете си трапезата на челото ми — предложи Виктор.
С удоволствие долови с гърба си как тя го зяпа. Той си взе меча и опита няколко замаха с далеч повече сила от необходимата.
— Вие сте момчето, в което се блъснах на улицата, нали? — спомни си тя.
— Вярно. А вие бързахте за снимки. Виждам, че още не ви е омръзнало.
Тя се взираше изпитателно в него.