Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Раменете на Безам се превиха.
— Че аз откъде да знам за преносения смисъл…
— Разбрахме се. — Гърлото се ухили като хищна тиква. — Ти отвори залата, седни си удобно и прибирай парите.
— О, хубаво — премалял прошепна Безам.
Гърлото дружески го прегърна през раменете.
— А сега да си поприказваме за процентите.
— Какви проценти?
— Запали си пура, аз черпя — поощри го Гърлото.
Виктор се мъкнеше бавно по безименната главна улица на Света гора. Под ноктите му се бяха набили песъчинки и го дразнеха.
Не знаеше обаче дали бе постъпил правилно.
Отначало помисли стареца за безделник, който събирал от брега каквото изхвърли морето и просто не се е събудил някоя сутрин. Само че омацаните златночервени одежди бяха странна премяна за отрепка. Не можеше да се познае откога е мъртъв. Сухият солен въздух го бе мумифицирал.
А и съдейки по колибата, бе събирал от брега странни вещи.
Виктор си мислеше, че трябва да разкаже на някого, но едва ли в Света гора ще събуди нечие любопитство с такава история. Вероятно един-единствен човек на света се е интересувал дали старецът е жив или мъртъв, но именно този човек пръв е научил новината.
Виктор погреба тялото зад колибата от плавеи.
Видя пред себе си закусвалнята на Боргъл. Реши да рискува с една закуска. Освен това искаше да поседне някъде, за да прочете книгата.
Находка, каквато не очакваше в схлупена колиба на брега, и то в ръцете на мъртвец.
На корицата бяха изписани думите:
Книгъ за Филмъ
Първата страница беше запълнена със закръглени букви, изписани от ръка, която не е свикнала да борави с перото:
Туй е Хроникъта на Пазитилите, дето я продлъжавъм аз, Деккан, щот старата взе, че извехтя и се разпарчетосъ.
Разгръщаше предпазливо коравите листове. Записките трудно се различаваха помежду си, нямаха и дати.
Станъх. Излезох да съ облекчъ. Разпалих огъня, обявих Дневнъ прожекцийъ. Хапнах. Събрах дръвца. Разпалих огъня. Огледах хълмъ. Обявих Вечернъ прожекцийъ. Наядох се. Обявих Къснъ прожекцийъ. Облекчих съ. Легнъх.
Станъх. Излезох да съ облекчъ. Разпалих огъня, обявих Дневнъ прожекцийъ. Хапнах. Рибарът Крулит ми устави две убави риби. Събрах дръвца. Обявих Вечернъ прожекцийъ, разпалих огъня. Подредих у дома. Наядох се. Обявих Къснъ прожекцийъ. Облекчих съ. Легнъх. Пусред нощ станъх, пак съ облекчих, нагледах огъня. Немаше нужда от още дръвца.
Зърна келнерката с ъгълчето на окото си.
— Искам да поръчам варено яйце.
— Има само яхния. Рибна.
Той отметна глава и срещна изпепеляващия поглед на Джинджър.
— Не знаех, че си келнерка.
Тя се престори, че почиства трохите около солницата.
— И аз не знаех до вчера. Провървя ми, че избраха момичето от сутрешната смяна за филм на „Независими алхимици“, не си ли съгласен? — Тя вдигна рамене. — Ако съм истинска късметлийка, може да получа и следобедната смяна.
— Слушай, не съм искал…
— Яхния. Яж или хвърляй. Трима клиенти вече направиха първо едното, после другото.
— Ще я ям. Ей, няма да повярваш — намерих тази книга в ръцете на…
— Забранено ми е да се закачам с клиентите. Тази работа не е най-добрата в града, но няма да ме изгонят и от нея заради теб! — скастри го Джинджър. — Значи яхния?
— Ами да. Извинявай…
Започна да прелиства отзад напред. Преди Деккан бил Тенто, който също извършвал церемонията три пъти на ден, понякога му носели риба, излизал да се облекчава (макар че или не го правел често като Деккан, или не смятал, че трябва да го отбелязва всеки път). По-рано песнопенията били задължение на някой си Мегелин. Мнозина бяха живели на този бряг един подир друг, в още по-далечното минало били цяла група, а и записките бяха по-официални. Трудно се четяха, наглед смисълът се криеше в някакъв код — ред след ред мънички сложни фигурки…
На масата пред него тупна паница, сякаш пълна с първичната супа на еволюцията.
— Слушай — подхвана Виктор, — кога ти свършва смяната…
— Никога — сряза го Джинджър.
— Питах се дали знаеш къде…
— Не знам.
Той се вторачи в тъмната повърхност на мътилката. Боргъл очевидно се придържаше към убеждението, че уловиш ли нещо във вода, значи е риба. В паницата се забелязваше лилава форма с поне десетина крачета.
Въпреки това Виктор изяде цялата порция. Струваше му тридесет пенса.
Джинджър толкова подчертано му обръщаше гръб до тезгяха, както и да се навърташе край нея, че чак го заболяха очите. Той излезе да си потърси работа.
Виктор никога не се бе трудил за пари или други облаги. Според досегашния му опит работата беше нещо, което сполетяваше само околните.