Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Как си намерихте работа толкова бързо? Повечето хора чакат седмици наред да получат своя шанс.
— Винаги съм казвал, че шансът не се чака, а се търси — отбеляза Виктор.
— Но как…
Виктор вече се отдалечаваше с тържествуващо небрежна походка. Момичето по неволя го последва с привично нацупени устни.
— Аха — присмехулно се озърна към тях Среброриб. — Не може да бъде! Всички са на местата си! Много добре. Ще започнем от момента, когато той я намира вързана. Ти — посочи Виктор — ще я развържеш и ще я отмъкнеш, бранейки се от Балгрог, а ти — обърна се към момичето, — ти… ти ще вървиш с него и ще изглеждаш колкото се може по… ами спасена, разбрахме ли се?
— Това го умея добре — с примирен глас отрони момичето.
— Не, не, не! — Диблър се хвана за главата. — Пак ли?!
— Нали искахте битки и спасяване? — заяде се Среброриб.
— Трябва да има още нещо! — възкликна Гърлото. — Всички правят филми за хора, които търчат насам-натам, бият се и падат. Друго е нужно. Видях какво правите, но всички филми си приличат.
— Е, и аз трудно различавам наденичките една от друга — озъби се Среброриб.
— Подобава им! Тъкмо това очакват хората от тях!
— И аз им давам каквото очакват — заяви Среброриб. — Хората искат да гледат все същото отново и отново. Битки, гонитби, тям подобни…
— Извинявам се — вметна майсторът на ръчката сред гневното цвърчене на духчетата.
— Сега пък какво? — сопна му се Гърлото.
— Много се извинявам, господин Диблър, но след четвърт час трябва да ги нахраня.
Диблър изстена.
Виктор никога не успя да си припомни ясно какво се случи през следващите минути. Така е с миговете, които преобръщат живота ти — връхлитат те ненадейно, например когато умираш.
Знаеше, че има още една престорена битка с Мори, който размахва бич. Щеше да е ужасна гледка, ако не се спъваше постоянно в бича. И когато победеният страшен Балгрог излезе с препъване от кадъра, като придържаше крилете си, за да не паднат, Виктор преряза въжетата, притиснали момичето към грубия стълб, и щеше да я отмъкне надясно, но…
… чу шепота.
Нямаше думи, но присъстваше онова, което звучи в сърцевината на словото. Мина набързо през ушите му и се плъзна по гръбнака, без да каже „здрасти“ на мозъка.
Виктор се вторачи в очите на момичето. Питаше се дали и тя чува същото.
Някъде в далечината все пак се разнасяха думи. Среброриб подканяше:
— Хайде, продължавай, защо само я гледаш?
Майсторът на ръчката напомняше:
— Твърде сприхави стават, ако закъснея с храненето.
А гласът на Диблър съскаше като хвърлен нож:
— Върти ръчката, не спирай!
Краищата на зрителното му поле се размътиха, в тях се мяркаха форми, които се меняха и чезнеха, преди да ги различи. Безпомощен като муха в застиващ кехлибар, безвластен над съдбата си като сапунен мехур в ураган, Виктор се наведе към нея и я целуна.
Ушите му звъняха, но чуваше гласовете:
— Но защо го прави? Нали не съм му казал? Никой не му е казвал да го прави!
— … после трябва да им чистя вътре и не е приятно, да знаете…
— Върти ръчката, бе! Върти! — пищеше Диблър.
— И защо гледа така?
— Леле-е…
— Спреш ли да въртиш ръчката, повече няма да си намериш работа в този град!
— Ей, господинчо, аз между другото съм член на Гилдията на въртящите…
— Не спирай! Не спирай!
Виктор изплува от унеса. Шепотът стихна, замени го далечният шум на прибоя. Истинският свят го връхлетя отново, горещ и напорист, а слънцето сякаш беше медал, окачен на небето в знак на признателност, че денят е чудесен.
Момичето едва си поемаше дъх.
— Аз… Ох, ужасно съжалявам — забърбори Виктор и се дръпна от нея. — Не знам какво ми стана…
Диблър подскачаше буйно.
— Това е то, това е! Кога ще е готово?!
— Нали ви казах, че трябва да нахраня духчетата и да им почистя вътре…
— Добре, де, добре — махна с ръка Гърлото. — Тъкмо ще имам време да поръчам плакатите.
— Вече съм ги подготвил — студено възрази Среброриб.
— Бях готов да се хвана на бас — весело го пренебрегна Диблър. — Хващам се на бас и че пише нещо като „Ще ви бъде приятно да гледате този доста интересен филм“.
— И какво толкова? — ядоса се Среброриб. — Гледката е къде-къде по-хубава в сравнение с някоя скапана наденичка!
— Аз обаче ти повтарям — когато продаваш наденички, не чакаш хората да дойдат и да си купят, ами кряскаш, докато ги накараш да огладнеят. И слагаш много горчица. Точно това направи момчето.
С едната си ръка Гърлото стисна рамото на Среброриб, другата размаха величествено.