Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
— Я ми кажи… — Ходорковски се обръщал към някого от топмениджърите си в райкомовски стил на „ти“, по име и презиме. — Какъв проблем си имал онзи ден?
При тези думи той изваждал от една папчица предварително подготвени документи, схеми и графики, които обичал и наричал презентации. А споменатият ръководител на подразделение навеждал глава и си мислел: „Край! Загинах!“. Естествено, нито един ръководител на подразделение не можел да знае какъв проблем е имало на някой от малките обекти на обширното му стопанство, но присъстващите оставали с впечатление, че Ходорковски знае и следи всичко в компанията като всевиждащо око. Всъщност това било илюзия. Просто за всеки „язвен“ обед помощниците нарочно намирали за Ходорковски някакъв неприятен казус, случил се на хиляди километри и дори вече решен от някакъв местен чиновник, но всяка седмица всеки ръководител на подразделение на ЮКОС знаел, че по време на „язвения“ обед шефът може да захапе и него, и затова се стараел да предвиди всяка дреболия. Но от друга страна, получавали добри заплати.
Постепенно добиваният от ЮКОС петрол престанал да отива в ръцете на бандитите. В преработвателните заводи на ЮКОС постепенно били ликвидирани т.нар. схеми на ишлеме. Това никак не било лесно.
Проблемът е в това, че технологически нефтопреработващият завод не може да се спре — първо, това е опасно, а ако спре, после е трудно да бъде пуснат отново. И когато в края на всеки месец добивът падал и директорите на преработващите заводи изпадали в паника, разбирайки, че предприятието им има суровина само за още три дни, се появявали клиенти — свободни нефтотърговци, които предлагали петрол за преработка. Откъде идва петролът никой не питал — дали честно е купен на свободния пазар, дали е взет от бандитите, които в средата на деветдесетте години бяха наводнили отрасъла със свои фирми посредници, а може й те да са били бандити и да са имали посреднически фирми.
Предлаганият петрол бил спасение за директора, защото заводът нямало да спре. За работниците също бил спасение, защото щели да си получат заплатите. За местните власти — също, защото работниците нямало да излязат на протести и да искат хляб. Тези търговци се смятали за спасители. Освен това плащали на директорите кеш — милион долара в куфарче например за не съвсем законната сделка. И на работниците плащали кеш. Предполага се, че не са забравяли и местната власт.
Вярно е, че подобно спасение струвало скъпо. Особено за собствениците на ЮКОС — заводите на ЮКОС фактически работели в ущърб на компанията, преработвайки кой знае какъв петрол, може би дори краден от самия ЮКОС. За преработката на петрола търговците обикновено плащали по-ниско от себестойността. А след преработката взимали от завода само нефтопродуктите, търсени на пазара — газ и бензин. Мазута, битума, газьола и всичко останало, което се получава след преработката, оставяли на завода като заплащане за свършената работа. Да се съхранява мазут и битум било скъпо, да се продаде — практически невъзможно, защото в близките околности никой не търсел такива количества мазут, а да се превозва на големи разстояния било нерентабилно. Затова заводите бракували мазута и го изхвърляли, отравяйки земята, или го вкарвали в петролопровода, което понижавало качеството на транспортирания петрол. И едното, и другото е незаконно.
Сега, когато всички телевизионни канали водят кампания срещу Ходорковски, нещата изглеждат така, сякаш ЮКОС, докато е бил държавен, си е плащал редовно данъците, а когато го купил Михаил Ходорковски, престанал да плаща, използвайки посреднически фирми и данъчни преференции. Това не е истина.
В края на деветдесетте години никоя компания — без значение дали е частна или държавна, не можеше да си плаща данъците изцяло, без да фалира. Данъците в пълен размер бяха повече от 100% от оборота. Затова се появиха посреднически фирми, които купуваха от компаниите петрол по трансферни, т.е. занижени цени. Само в Нефтеюганск имаше двайсет посреднически фирми и половината от тях принадлежаха на Отари Квантришвили, шеф на Солнцевската мафиотска групировка, който през 1994 година беше убит в Москва на излизане от Краснопресненските бани. При това наемният убиец не просто беше хвърлил винтовката на мястото на престъплението, но счупил приклада в знак на уважение към току-що убития от него велик разбойник. Тези посреднически фирми бяха регистрирани в офшорни зони, бяха освободени от данъци, а освен това и регионалните власти също имаха право да освобождават компаниите от плащане на данъци, ако те вложат пари в региона за нещо социално значимо.