Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Канезаки. Трябваше да се сетя. Бях го оставил жив, когато го пипнах в опит да ме проследи. За миг се зачудих дали не съм допуснал грешка.
Забелязах, че неколцина души ни наблюдават, включително Карлиньос, основателят на академията и неин главен инструктор. Никой не се опитваше да се намеси, защото бразилците знаеха, че това е въпрос homem homem — между мъже — и не е тяхна работа. Въпреки това не исках да привличам повече внимание към себе си. Пуснах крака му и се отдръпнах.
Напрежението напусна тялото му и Докс се просна по гръб, стиснал пострадалото си коляно.
— Уф, бе човек, не мога да повярвам, че го направи. Беше абсолютно излишно.
Не отговорих.
— Ами ако наистина не знаех, а? Ами тогава?
Свих рамене.
— Операция на предното и задното кръстовидно сухожилие и менискусите, после между половин и една година възстановяване. И много болкоуспокоителни, които изобщо не действат толкова добре, колкото ти се иска.
— Мамка му — изсумтя Докс. Изтече около минута. Накрая седна и ме погледна. Сви крака си и пак ми се захили.
— За малко да те пипна бе, човек. И ти го знаеш.
— Естествено — отвърнах, като продължавах да го наблюдавам. — За малко. — Изправих се. — Къде си научил самбо?
Докс се ухили още по-широко.
— Откакто се вдигна желязната завеса, работя по малко с руснаците.
— Как го допускат след всичко, което им стори в Афганистан?
Той сви рамене.
— Това е съвсем нов свят, готин, със съвсем нови врагове. В момента им помагам да решат чеченските си проблеми, така че сме си като стари дружки.
Кимнах.
— Да идем някъде да си поговорим.
Взехме си саковете и излязохме, без да се преобличаме. Още носех детектора за предавателни устройства, който някога ми беше направил Хари. Той лежеше тихичко в сака ми, което ми показваше, че и Докс, и вещите му са чисти. Това обаче не означаваше, че е сам.
Преведох го по обиколни тихи улички. На два пъти се качвахме и слизахме от таксита. Придържах се към най-общите контраразузнавателни методи — не исках да се възползвам от конкретните предимства на района, за да не си направи извода, че живея в квартала, щом познавам местния терен. Той разбираше какво правя и не протестираше.
Когато стигнахме на плажа при Сао Конрадо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Дъждът бе спрял и ние се спуснахме до морето. Започваше отливът и вълните се оттегляха от мокрия пясък като победена армия, изоставяща земи, които вече не контролира.
Изтече минута. И двамата мълчахме.
До нас се дотъркаля топка — наблизо играеха плажен футбол. Докс я вдигна и я хвърли на тъмнокожото хлапе, което я гонеше. Момчето му махна в знак на благодарност и се върна към играта. Погледах го, като се чудех какво ли е да израснеш така, в град край морето, където няма какво по-лошо да правиш от това да риташ футбол на пясъка.
— Приключихме ли с шпионските номера? — попита ме Докс.
Кимнах и след малко той продължи.
— Добре ти е тук. Хубаво време, океан… А жените, бе човек! Влюбвам се по три пъти дневно. Първата сутрин отивам в хотела си, на рецепцията седи едно маце, бе човек, направо трябваше да ми правят изкуствено дишане, толкова готино беше.
— Би могъл да пишеш пътеписи — отговорих.
— Ей, всичко разбирам. Не е лесно за хора като нас, нали така? Лепват ти някакъв етикет и те наемат само за определени работи.
— Ти изглежда се справяш добре — отбелязах.
Докс подритна пясъка и се вторачи в океана.
— Обаче тук наистина си е гот. Отдавна ли си в Бразилия?
Селският му акцент се засилваше. Нямаше да се вържа, но нямаше и смисъл да му го казвам. По-добре да си мисли, че го подценявам, както беше свикнал.
— От няколко месеца. Местя се често. За да не ме открият.
Той се намръщи.
— Стига де, какво друго можех да сторя? Късметлиите стават телохранители на разни богаташи, анализират опасностите, живеят си живота в къщи за гости в Брентууд, правят трудни лесните мишени, които отдавна е трябвало да бъдат очистени, за да се подобри генофондът, каквито са били намеренията на майката природа. Най-големите късметлии пък учат ония в Холивуд да се държат като войници или се правят на смешници пред камерите. А нещастниците? Охранители в магазини и частни детективи. Аз не успях да се наредя сред първите и не си падам по вторите. Затова съм тук.
— Защо не опита частен бизнес?
Свих рамене.
— Опитах. Обаче установих, че корпоративният свят не ми предлага съответните финансови възможности. Знаеш какво казват за шанса, приятел. Че чука на вратата ти само веднъж.