Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Пресякох селото през задните дворове, като се ориентирах по високия керемиден покрив. Къщата, към която вървях, не можеше да се сбърка с други. Открих портичката в оградата, промъкнах се през градината до задната врата на къщата, опипах земята под верандата и намерих ключа.
Таня се бе подготвила за моето заточение по всички правила. В мазето имаше кушетка, маса и плетена мебел. Приятелката ми дори беше донесла печка, тъй като не бе забравила, че съм зиморничава и не понасям студа. Зад един параван имаше импровизирана тоалетна. Озърнах се с доволна усмивка. Приятелката ми имаше право — мястото беше прекрасно. Входът към мазето се намираше в една дърводелска работилница и беше прикрит с шкафа. Не знаех на кого му бе притрябвало това мазе, може би то наистина бе принадлежало на някакви сектанти, чиято изобретателност не можеше да се отрече.
Качих се в къщата и си организирах нещо като екскурзия, като се поразходих малко из стаите, а после се върнах в мазето. Дори да се добереше по някакъв начин до тази къща, Аркаша нямаше да успее да открие входа към мазето. Това заключение ме въодушеви и аз започнах да си приготвям обяд.
Макар и да бе доброволно, заточението в мазето много скоро ми омръзна и дори книгите не можаха да ме спасят от скуката. На няколко пъти се качвах горе и поглеждах към телефона. Много ми се искаше да се обадя на Таня и да разбера какво става с нейния гениален план. Но това едва ли щеше да й хареса и по тази причина, след като обикалях известно време назад-напред, отново се връщах в мазето.
След три дни започна да ми се струва, че се намирам тук от цяла вечност. Да, похищението не доставяше никакво удоволствие на похитения. Тъгувах за Дима и за пръв път си помислих: „Как ли се чувства той сега?“ Но Дима беше малката ми грижа, а голямата бе как ли се чувстваше Таня.
Тя се обади в събота около дванадесет часа. Позвъняването изкънтя в празната къща като йерихонска тръба. Бях в банята и щом го чух, хукнах към хола както ме е майка родила. Но пътьом се опомних и започнах търпеливо да чакам. След четвъртото позвъняване телефонът замлъкна. Върнах се в банята, затворих крана, наметнах халата на художника Петрушин и отново отидох в хола. Както беше планирано, телефонът се съживи след пет минути. Последваха четири позвънявания. Седнах във фотьойла и се вторачих в него. Веднага щом сигналът прозвуча след още пет минути, вдигнах слушалката. Таня се давеше от щастие.
— Лада, стана, да пукна, ако лъжа!… Доларите са в газовата печка на съседката ми, тоест във фурната. За всеки случай пуснах ключовете в пощенската й кутия, защото мога да я отварям с моя ключ.
— Млъкни! — прекъснах радостните й писъци. — Как е Аркаша?
— Ядоса се. Момчетата естествено ме следиха. Мисля, че в момента хвърчат към бунището с две БМВ-та, тоест извършват проследяването по всички правила. Време е да се появиш в парка…
— Таня… — започнах, потръпвайки, но тя ме прекъсна:
— Стига си хленчила, радвай се на победата. Тръгвай за града, но бъди предпазлива, защото не бива да се появяваш там по-рано от необходимото.
Тя затвори слушалката, а аз започнах бързо да се приготвям. Нямах търпение да напусна вилата, макар че се боях. Аркаша не беше глупак и спокойно би могъл да разгадае всички наши хитроумни замисли. И не беше трудно да се предположи какво щеше да последва. Подобни мисли не ми внушаваха особен оптимизъм. Но Таня беше права, като казваше, че който се страхува от вълци, не ходи в гората.
Напуснах Лесково пеша, през градината, през задните дворове излязох на околовръстното шосе и спрях една кола. Между другото времето беше слънчево и аз носех шлифера си в ръка. Качих се в охлузеното „Жигули“ и плешивият чичко ме откара в града на улица „Мир“, а паркът „Пушкин“ беше на три спирки с тролея оттам. Всъщност аз нямах никаква работа в парка, но планът си беше план и не биваше да се променя.
Поседях на пейката около десетина минути, хвърляйки погледи към редките минувачи, и се върнах на спирката, където намерих един телефонен автомат.
Аркаша беше в кантората и сам вдигна слушалката.
— Аркаша — казах аз и се разревах от страх, защото колкото и гениален да беше нашият план, като нищо можехме да си останем без глави.
— Ладенце! — възкликна безценният ми приятел. — Жива ли си? Къде си?