Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Спря пред поредния магазин: „Царица Тийе на алабастъра, най-доброто в Луксор“. На витрината бяха нарисувани самолет и камила редом с черния куб на Кааба — знак, че собственикът е ходил на хаджилък до Мека. Няколко работници седяха по турски под един навес и изчукваха статуи от блокове алабастър. Ръцете и лицата им бяха бели от прахта. Халифа им кимна, запали цигара и влезе вътре. От дъното на магазина излезе някакъв мъж и го поздрави с усмивка.
— Полиция — каза Халифа и показа значката си. Усмивката на мъжа изчезна.
— Имаме разрешително.
— Искам да ви задам няколко въпроса. За работниците ви.
— За осигуровките ли става дума?
— Не става дума за осигуровките и не става дума за разрешителното. Търсим един изчезнал човек. — Той извади снимката от джоба си и му я показа. — Познавате ли тази татуировка?
Мъжът пое снимката и се вгледа в нея.
— Е?
— Може би.
— Какво е това „може би“? Познавате ли я, или не?
— Добре, познавам я.
Най-после!
— От вашите работници ли е?
— Беше ми работник, но го уволних преди една седмица. Защо, някакви неприятности ли?
— Може и така да се каже. Мъртъв е.
Мъжът се втренчи в снимката.
— Убили са го — добави Халифа. — Вчера намерихме тялото му в реката.
Възцари се мълчание, след което мъжът му върна снимката и се обърна.
— По-добре елате отзад.
Минаха през една врата със завеса от мъниста и се озоваха в просторното помещение в задната част на магазин. До едната стена имаше легло, телевизор на стойка и маса, на която беше подреден обяд, състоящ се от хляб, лук и бучка сирене. Над леглото висеше кафеникава фотография на старец с брада, фес и джелаба — предшественик на собственика, предположи Халифа — и до нея в рамка копие на първата сура от Корана. От отворената врата се излизаше в двор, където работеха още повече работници. Собственикът на магазина бутна вратата с крак и я затвори.
— Казваше се Абу Наяр — обърна се той към Халифа. — Работи тук близо година. Беше добър занаятчия, но пиеше. Закъсняваше за работа, не можеше да работи като хората. Вечно създаваше проблеми.
— Знаете ли къде е живял?
— В старата Куирна. Нагоре до гробницата на Рекмир.
— Семейство?
— Жена и две деца. Момичета. Държеше се с жената като с псе. Биеше я. Нали разбирате.
Халифа дръпна от цигарата и се загледа в боядисания варовиков бюст в ъгъла, копие на прочутата глава на Нефертити от музея в Берлин. Винаги беше искал да види оригинала и от дете се заглеждаше в копията му по витрините на магазините в Гиза и Кайро. Съмняваше се, че някога ще го види. Пътуването до Берлин му беше също толкова по джоба, колкото и пътешествие с балон над Долината на царете. Халифа се обърна към собственика.
— Знаете ли Абу Наяр да е имал някакви врагове? Някой, който е искал да му отмъсти за нещо?
— Откъде искате да започна? Дължеше пари на всички, караше се с всички и дори се стигаше до бой. Сещам се поне за петдесет души, които биха му пожелали смъртта. Не, сто.
— Някой по-специално? Някакви кръвни вражди?
— Не, не се сещам.
— Занимаваше ли се с незаконна дейност? Наркотици? Антики?
— Откъде да знам?
— Защото наоколо всички знаят всичко за всички останали. Хайде да не се баламосваме.
Мъжът се почеса по брадата и седна тежко на ръба на леглото. Отвън работниците пееха. Един подхващаше някакъв фолклорен напев и останалите му пригласяха в припева.
— Наркотици не — обади се собственикът след продължителна пауза. — Не се занимаваше с наркотици.
— А с антики?
Мъжът сви рамене.
— Антиките — настоя Халифа. — Занимаваше ли се с антики?
— От време на време, сигурно.
— От кое време на кое време?
— Не много. По някой и друг шабти, по някой скарабей. За бога, всички търгуват с антики. Не е кой знае какво.
— Но е незаконно.
— Но е начин за оцеляване.
Халифа загаси цигарата си в един пепелник.
— Нещо ценно? — попита накрая.
Собственикът на магазина сви рамене, наведе се напред и включи телевизора.
— Нищо, което да си струва убийството. — Черно-белият екран показа някаква телевизионна игра. Мъжът се загледа в телевизора. След дълго мълчание въздъхна. — Носеха се слухове.