Спомен за светлина

Опипа шията си и намери висящия там медальон. Все още беше в безопасност. Знаеше, че е, но допирът все пак й донесе спокойствие.

- Не се успокоявай твърде много от носенето на това - каза Моридин. Вятър лъхна пред него и закъдри девствената повърхност на океана и в този вятър тя долови смътни писъци. - Не си напълно опростена, Могедиен. Това е изпитание. Може би при следващия ти провал ще дам умствения капан на Демандред.

- Демандред иска само едно нещо - изсумтя тя. - Ал-Тор. Всеки, който не го води към целта му, е маловажен за него.

- Подценяваш го - промълви Моридин. - Великият властелин е доволен от Демандред. Много доволен. Ти обаче…

Могедиен се смъкна в стола, отново изтерзана от болката. Болка, каквато малцина на този свят бяха изпитвали. Болка, каквато едно тяло не би трябвало да може да понесе. Вкопчи се в кур’сувра и прегърна сайдар. Това й донесе малко облекчение.

Преди преливането в помещение с кур’сувра беше непоносимо болезнено. Сега, след като тя, а не Моридин носеше медальона, не беше така. „Не просто медальон - помисли тя и го стисна в шепата си. - Самата ми душа.” Мракът вътре! Никога не си беше помисляла, че точно тя ще се окаже подвластна на едно от тези. Не беше ли тя паякът, внимателна и грижлива във всичко, което правеше?

Пресегна се с другата си ръка и я притисна над тази, която държеше медальона. А ако паднеше, ако някой й го вземеше? Нямаше да го загуби. _Не можеше_ да го загуби.

„В това ли съм се превърнала?” Призля й. „Трябва да се възстановя. Някак.” С огромно усилие пусна умствения капан.

Последната битка беше дошла. Тролоци вече нахлуваха в южните земи. Беше нова Война на Сянката, но само тя и другите Избрани знаеха по-дълбоките тайни на Единствената сила. Тайните, които онези ужасни жени не бяха успели да изтръгнат от нея…

„Не, не мисли за това.” За болката, за страданието, за _провала_.

В тази война срещу тях не стояха Стоте етаири, нито Айез Седай със столетия умения и опит. Щеше да докаже себе си, а старите грешки щяха да бъдат забравени.

Моридин продължаваше да се взира в невъзможните пламъци. Единствените звуци идваха от огъня и от водата, която вреше близо до него. Рано или късно щеше да обясни защо я е призовал, нали? Напоследък се държеше все по-странно. Може би лудостта му се връщаше. Някога мъжът на име Моридин - или Ишамаел, или Елан Морин Тедронаи - щеше с удоволствие да е държал кур’сувра за някой от съперниците си. Щеше да е изобретил наказания, възбуден от агонията й.

Имало го беше донякъде в началото. След това… беше загубил интерес. Все повече и повече време прекарваше сам, загледан в огньове и замислен. Наказанията, които бе наложил над нея и Циндейн, изглеждаха почти формални.

Струваше й се много по-опасен така.