Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Намери ме на полето заедно със сестрите ми. Прибирахме в хамбара последното сено, оставено да се изсуши на слънце. Там складирахме и люцерната, с която щяхме да храним добитъка през дългата зима.
— Нека ви помогна — каза той и скочи от коня си. Със сестрите ми бяхме облечени в стари дрехи и с кърпи на главите, под които бяхме прибрали косите си. Момичетата го погледнаха въпросително и се закикотиха.
— Не ставай глупав — отвърнах му, докато оглеждах сакото му от фина вълна и панталоните от еленова кожа. Събирането на сено беше мръсна и потна работа. Все още ме болеше от решението му и си бях казала, че не искам нищо от него. — Но кажи какво те води тук? — поинтересувах се аз.
— Боя се, че думите ми са предназначени само за твоите уши. Може ли поне да поговорим насаме? — попита той и кимна към сестрите ми, за да покаже, че не се отнася с неуважение към тях. Хвърлих вилата на земята, свалих ръкавиците и тръгнах към гората.
Джонатан ме последва, като водеше коня за юздите.
— Май не сме се виждали отдавна, а? — започна неубедително.
— Нямам време за глезотии — отвърнах му. — Имам си работа.
Той забрави всяка куртоазия.
— О, Лани, никога не съм успявал да те заблудя. Липсваше ми, но не затова съм тук днес. Имам нужда от съвет. Не мога да преценя трезво собствените си проблеми, а ти винаги ги виждаш ясно, каквито и да са.
— Спри да ме ласкаеш — казах и обърсах челото си с мръсния си ръкав. — Не съм цар Соломон. В града има много по-мъдри хора, към които да се обърнеш, а това, дето си дошъл при мен, означава, че си загазил и не смееш да споделиш с никого. Така че изплюй камъчето. Какви си ги свършил този път?
— Права си. Няма с кого друг да говоря, освен с теб.
Джонатан извърна красивото си лице към мен. Беше засрамен.
— Заради София е, сигурно си се досетила. И съм сигурен, че това е последното име, което би искала да чуеш…
— Представа си нямаш — промълвих аз и затъкнах долния край на полата си под колана, за да не се влачи по земята.
— Последните месеци бяхме много щастливи заедно, Лани. Изобщо не го очаквах. Двамата сме толкова различни и въпреки това… Ужасно ми харесва да съм с нея. Тя има независима мисъл и не се бои да казва каквото й е на сърцето.
Той говореше, без да забелязва, че съм замръзнала на място и долната ми челюст е увиснала. Не бях ли споделила мнението си с него? Е, вероятно не директно по всички въпроси, но нали преди говорехме като приятели, като равни? Побеснях, че смята София за толкова специална.
— Още по-невероятна ми изглежда, като се има предвид от какво семейство е. Разказа ми за баща си, той с пияница и комарджия и бие жена си и дъщерите си.
— Тоби Остергаард — казах аз. Учудих се, че Джонатан не е бил наясно с ужасната репутация на Тоби, но това само показваше колко е изолиран от останалите в градчето.
Проблемите на Остергаард бяха добре известни на всички. Никой не го смяташе за добър баща и съпруг. Тоби беше и калпав фермер, затова копаеше гробове през уикендите, за да изкара малко пари, които обикновено пропиваше.
— Брат й избяга преди година — казах на Джонатан. — Скарал се с баща си и Тоби го ударил по лицето с гробарската лопата.
Джонатан изглеждаше искрено ужасен заради София.
— Суровото възпитание я е направило силна, но въпреки това не е загрубяла и не е станала кисела, дори и след нещастния си брак. Съжалява, че се е съгласила на тази женитба, особено след като…
Той млъкна.
— Какво? — подканих го да продължи. Страх стисна гърлото ми.
— Каза ми, че е бременна — изстреля Джонатан, обърнат с гръб към мен. — Кълне се, че бебето е мое. Не знам какво да правя.
На лицето му беше изписан ужас. Смущаваше се, че ми казва това. Щях да го зашлевя, ако не беше толкова ясно, че няма намерение да ме нарани. Въпреки това исках да му изкрещя в лицето, че от месеци се мъкне с тази жена, та какво друго е очаквал? Имал беше късмет, че не е станало по-скоро.
— И какво смяташ да правиш? — попитах аз.
— София е категорична, че иска да се оженим и да отгледаме заедно детето.
От устните ми изригна горчив смях.