Изкуството на лова

— Зяпаш това нещо от часове.

„От часове?“ Маскелин извърна глава към кристалната сфера в ръцете си, сякаш я виждаше за пръв път. Да не би да беше сънувал? Кристалът сияеше с причудлив блясък, отразяваше светлина, каквато наоколо нямаше. През начупената му повърхност се мяркаха черни вълни и кула, стърчаща на един нос в морето.

— Това нещо — каза той — вероятно е най-важният предмет, съществувал някога.

Беше го намерил в колесницата, с която един от двойниците на Грейнджър се бе блъснал в планината край Ел — сблъсък, при който бе унищожено оръдието на Маскелин. Същото, с което малко преди това бе превърнал част от хаурстафския дворец в купчина отломки и прахоляк. Едва не бе загинал при тази катастрофа.

Но жена му само повдигна вежди.

— Говоря сериозно, Лусил — настоя той. — Това не е нито ичусаи, нито парче от колесница. Доколкото мога да определя, по-скоро е леща, пречупваща светлината, но не от този свят. — Вдигна великолепната си находка и тя засия на вечерното слънце, обкръжена от калейдоскоп чуждоземни оттенъци. — Погледни я само. Виж вълните, цветовете. Гледката… поне от няколкостотин метра над повърхността… вероятно е някакъв остров. Океанът, който виждаш през тези фасети, не е от този свят.

— Откъде си толкова сигурен? — попита тя. — Океаните си приличат.

— Но не и небесата — възрази той. — Гледах нощното небе, Лусил. Този свят — ако все още съществува — се намира или в не толкова гъсто заселена със звезди част на космоса, или в някой друг космос.

Тя отново погледна кристала.

— Друг космос?

— Много учени вярват, че унмерите поддържат връзка с разумни същества далече отвъд пределите на нашия свят, дори отвъд пределите на вселената — обясни той. — Има достатъчно разкази за богоподобни същества, за да бъдат подминавани с лека ръка. Разправят че по време на драконовите войни Аргусто Конквилас убил богиня.

— Дъщерята на формоменителя — каза Лусил. — О, Етан, не вярваш на това, нали?

— Защо не? — Той вдигна кристала и ѝ го показа. — Това не е ли достатъчно доказателство за чуждоземния му произход? — Говореше пламенно, но не съвсем убедено. Вярно, че не разполагаше с доказателства. Маскелин събираше легенди, както туземците от племето барух събираха дъщерите на своите врагове. Но предметът в ръката му бе нещо, което не подлежеше на обяснение. — Тази леща може да е средство за връзка — заговори той. — И ако е така, може да гледаме на нея като на ключ за оцеляването на нашата раса.

На лицето на Лусил се изписа страх.

Маскелин изпръхтя и поклати глава.

— Виж… ела. — Той стана от бюрото и отиде до прозореца, който бе разтворен широко, за да пропуска вечерния ветрец. Лекият му елек се разтвори от повея, идещ откъм морето и носещ мирис на сол и метал. Пердетата се увиха около него като дим. Вечерното слънце се спускаше между двата носа на остров Скит, озаряваха повърхността на Море Лукс и разпръскваха над него безброй златисти и бакърени искри. Под крепостта и точно под прозореца се простираше малък пясъчен плаж, в средата на който имаше дълъг каменен кей.

— Виждаш ли приливната черта? — попита Маскелин. — Прокарана е по края на кея.

Тя застана до него.

— Виждам мястото, където камъкът е по-тъмен.

— Вдига се до четиринайсет метра — продължи Маскелин. От другата страна на кея обагрените в бронзово вълни се разбиваха в металния бряг и оставяла върху площадката пенести дири. — Цял метър само за последните осем години. Колкото и много ичусаи да вадя от морското дъно, морето продължава да се повдига — по-бързо от всякога. С нарастващи темпове. — Нещо сред пенестите вълни привлече вниманието му. — Погледни там! — извика той очевидно зарадван. — Ето ти игра на съдбата! Удавниците са се наговорили да потвърдят тезата ми. — Продължаваше да сочи с пръст към прибоя, сякаш се опитваше да го прободе. — Напоследък налудничавите им пристъпи се увеличават.

От вълните бе изпълзяла фигура — мършава жена със сивкава грапава кожа и коса, полепнала плътно, сякаш е зелена боя. Беше гола от кръста нагоре, но носеше някаква червена препаска на бедрата. Изпълзя на брега, като се движеше бавно и мъчително. На няколко метра от морето протегна ръка и сложи нещо върху камъчетата. После се обърна и запълзя назад към отровната вода.

— Посред бял ден! — изкрещя Маскелин. — Посред бял ден!

Лусил бе прикрила устата си с ръка.

— Бедното създание. Защо го правят? Защо търпят подобни мъки само и само да оставят тези ключове?

Етан Маскелин не сваляше очи от пълзящата към морето жена.

— Предполагам, че отговорът на този въпрос сега е по-важен от когато и да било — каза той тихо. — Удавниците предчувстват, че нещо се задава. Усещат го инстинктивно, макар да не знаят какво е. Трябва да…