Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
След пладне стигнахме във Варна. Делчо питал и му казали, че там имало някой си доктор Стаматов, голям специалист — хирург. Имал си частна болница. Почисти ми раната, превърза ме и каза, че трябва да остана в болницата. Цял месец прекарах там. Докторе, питам го всеки път, като ме преглежда, ще стане ли от мене човек. С пари ще те затрупам, само да ме излекуваш. Той мълчи. Чак на двайсетия ден каза: „Момче, голяма душа си имал. Куршумът минал само на един пръст под сърцето ти, без да засегне друго. Толкоз години съм доктор, казва, такова чудо не бях виждал.“ На месеца ме изписа здрав, сякаш нищо не е било. Разплатих му се с две ръце. Чисто злато му дадох от туй, дето го бях скътал. И всяка година му правех курбан на този ден. Занасях му заклано агне или прасенце. Където и да се намирах по туй време, запрягах конете и при него. Докато умря.
Дълго време се мъчихме да разберем кой ме беше застрелял и кой беше взел парите. Най-сетне научихме, че бил Карадемирев. Той сам го казал, да го знаят всички като нас и да не му се бъркат в работата. Оная вечер, щом разбрал, че ни изтървал от селото, взема коне от куцовлаха и с десетина души право към границата да ни причаква. Поставил хората си около пограничните постове, където очаквал да минем, и то отсам, на наша земя. Човек като мине границата, става непредпазлив като у дома си, както направихме и ние. Карадемирев бил дал дума на куцовлашкия кмет рано или късно да излови всички като нас. Ще ги изтребя, рекъл, до крак, че да си знам другарите и ятаците. И прав е бил. Куцовлахът щял да загуби доверие в него, както и другите му ятаци. Идва ти на гости, яде и пие на трапезата ти, а хората му обират къщата ти. Затуй нея вечер Карадемирев побеснял от яд. А той беше човек, дето не си оставя магарето в калта. Вземе ли някого на мушка, няма отърване. Един от неговите хора се беше полакомил, задигнал от общите пари и изчезнал някъде из България или Румъния. Карадемирев го търсил три години под дърво и камък и го намерил чак в София. Онзи си купил там голяма къща, дюкян в чаршията и го ударил на търговия. Един ден по пладне се почукало на вратата му, той отворил и останал на място. Някой от хората на Карадемирев му теглил куршума и да го няма.
Като оздравях напълно, откупих интизапа от общината. Интизапът е данък, който се плаща на общината при покупко-продажба на едър добитък. Ако купувачът или продавачът избегне да плати данъка или укрие продажбата, аз му налагах глоба в троен размер от интизапа, налагах му и друга глоба от името на общината. По това време заловиха Карадемирев. Кой го беше издал и как го бяха хванали, не зная. Един ден го прекараха през общината за града. Бях отишъл в общината да търся кмета. Влязох в стаята му, него го нямаше, там бяха помощникът му и един старец. Седнах при тях, поприказвахме малко и на улицата изтрополя каруца. Подир малко се отвори врата, влезе един старши стражар и каза, че водят Карадемирев. Не съобщавали предварително по общините, защото се страхували ятаците му по селата да не организират нападение на конвоя. Като чух туй нещо, изтръпнах и намислих да се измъкна навън, но двама стражари докараха Карадемирев. Всички бяха станали на крака. Той влезе, каза „Добър ден, хора“ и седна на стола. Ръцете му бяха вързани, на крака му висеше дебела пранга. Дядо, седни, защо стоиш прав, каза на стареца и се заприказва с него. Сетне се загледа в помощник-кмета, пита го какъв е и се позасмя. Обърна се и към мене, гледаше ме и нищо не казваше. По едно време сякаш се поусмихна, а на мене краката ми се подкосиха. Ако речеше да каже, че ме е познал, че мене е стрелял и от мене е взел парите от кмета на Еничешме, тозчас щяха да ме арестуват и откарат с него. А той каза: „Момче, я ми дай малко вода!“
Взех празното шише от масата и излязох. Зад общината имаше чешма, гледам — под чучура десетина стражари. Почаках да се напият и кроях какво да правя. Да избягам, сам ще се издам, да се върна при него, той може да ме издаде. За нашите работи знаеха и хората, и властите, само че нямаше доказателства. За убийството на човек покрай границата се разчу, но никой не разбра, че съм аз. Не, рекох си, няма да бягам. От гроба излязох, ако река да бягам, всичко ще се разнищи и отиде, та се не видя. Ако ме е познал и ме издаде, ще отричам. На човек като него лесно няма да повярват. Оставих шишето на масата, а той, нали с вързани ръце, дигни го, казва, до устата ми бе, момче. Допрях шишето до устата му, пие и ме гледа. Ту лицето ми, ту гърдите ми. Даде ми знак, дръпнах шишето, по брадата и гърдите му се разля вода. Момче, каза, ръката ти трепери, ще ми строшиш зъбите. Не бой се, сега ръцете ми са вързани. Като каза „сега ръцете ми са вързани“, разбрах, че ме е познал.