Хайка за вълци

Като оздравях напълно, откупих интизапа от общината. Интизапът е данък, който се плаща на общината при покупко-продажба на едър добитък. Ако купувачът или продавачът избегне да плати данъка или укрие продажбата, аз му налагах глоба в троен размер от интизапа, налагах му и друга глоба от името на общината. По това време заловиха Карадемирев. Кой го беше издал и как го бяха хванали, не зная. Един ден го прекараха през общината за града. Бях отишъл в общината да търся кмета. Влязох в стаята му, него го нямаше, там бяха помощникът му и един старец. Седнах при тях, поприказвахме малко и на улицата изтрополя каруца. Подир малко се отвори врата, влезе един старши стражар и каза, че водят Карадемирев. Не съобщавали предварително по общините, защото се страхували ятаците му по селата да не организират нападение на конвоя. Като чух туй нещо, изтръпнах и намислих да се измъкна навън, но двама стражари докараха Карадемирев. Всички бяха станали на крака. Той влезе, каза „Добър ден, хора“ и седна на стола. Ръцете му бяха вързани, на крака му висеше дебела пранга. Дядо, седни, защо стоиш прав, каза на стареца и се заприказва с него. Сетне се загледа в помощник-кмета, пита го какъв е и се позасмя. Обърна се и към мене, гледаше ме и нищо не казваше. По едно време сякаш се поусмихна, а на мене краката ми се подкосиха. Ако речеше да каже, че ме е познал, че мене е стрелял и от мене е взел парите от кмета на Еничешме, тозчас щяха да ме арестуват и откарат с него. А той каза: „Момче, я ми дай малко вода!“

Взех празното шише от масата и излязох. Зад общината имаше чешма, гледам — под чучура десетина стражари. Почаках да се напият и кроях какво да правя. Да избягам, сам ще се издам, да се върна при него, той може да ме издаде. За нашите работи знаеха и хората, и властите, само че нямаше доказателства. За убийството на човек покрай границата се разчу, но никой не разбра, че съм аз. Не, рекох си, няма да бягам. От гроба излязох, ако река да бягам, всичко ще се разнищи и отиде, та се не видя. Ако ме е познал и ме издаде, ще отричам. На човек като него лесно няма да повярват. Оставих шишето на масата, а той, нали с вързани ръце, дигни го, казва, до устата ми бе, момче. Допрях шишето до устата му, пие и ме гледа. Ту лицето ми, ту гърдите ми. Даде ми знак, дръпнах шишето, по брадата и гърдите му се разля вода. Момче, каза, ръката ти трепери, ще ми строшиш зъбите. Не бой се, сега ръцете ми са вързани. Като каза „сега ръцете ми са вързани“, разбрах, че ме е познал.