Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
В полунощ наближихме къщата и залегнахме до оградата. Часовой не се вижда, не се виждат и хора през прозореца на долния кат. Стояхме тъй около час. От сянката на чардака се показа часовоят, позавъртя се и влезе в осветената стая. Жельо и още един скочиха и право на мястото, отдето се беше показал. Там имало столче и часовоят си седял на него. Подир няколко минути се върна. Същият ли беше или смяната му, не разбрахме. Щом спря, и падна като покосен, не можа да кръкне. Тогаз ние, тримата, изтичахме в караулното. Вътре имаше двама, единият спеше на леглото по гръб, другият беше буден. Дорде отвори уста, аз турих револвера на гърдите му. Запушихме устата му, вързахме и ръцете му и го турихме да легне по очи. Другият още спеше. Какъв беше този човек, уморен ли беше, пиян ли беше, спи като заклан и не мърда. Събуди се чак когато го обърнахме по очи. Мина много време или тъй ми се стори, а горе в къщата никакъв шум, нито пък Жельо се връща. Пратих единия да види какво става там и той не се върна. Делчо пазеше отвън на двора. Останах самичък в караулното и взех да си мисля, че горе някой е направил клопка на хората ми и да ги лови един по един. Хвана ме страх да не би да дойде караулният началник за смяна. Ако смяната на караула се прави от караулен началник, както е при нас, ще трябва да стреляме. Ония, двамата, лежат по очи, устата им завързани, не зная румънски да ги питам.
Хеле слязоха отгоре и дадоха знак да вървим. Чак когато излязохме от селото, се сетихме, че сме забравили да вземем оръжието на караула, и много се ядосвахме за тази работа. Прекарахме деня в една гора и Жельо разказа как видял сметката на бирника. Най-напред опитал вратата на средната стая, не била заключена отвътре. Светнал с джобното фенерче — на миндера спи жена. Като знаела, че вън пази часовой, сигурно не се е заключвала вечер. Жельо я хванал за гърлото и я питал в коя стая спи бирникът. Женицата облещила очи, едвам диша. Отпусни й гърлото, ще я удушиш, пошепнал му един от нашите. Отпуснал я и женицата му посочила вратата към дрешника. Жельо бил влизал много пъти в този дрешник и знаел, че в него има малка вратичка за голямата стая.
Румънците отмъстиха за бирника. Убиха десетина души от Жельовото село и още толкоз от околните села. За тези убийства писаха из вестниците, нашето правителство протестира пред румънското правителство. Имаше и други чети, които влизаха в Добруджа да наказват за безчинствата над българите. Настана бъркотия, не се знае кой пие, кой плаща. Една нощ, тъкмо да прехвърлим границата, попаднахме на засада. Залегнахме и се приготвихме за стрелба. Решихме, ако са румънци, да пробием със стрелба, та каквото ще да става. Щото имаше и такива случаи. Жандармеристите правят засада и вземат със себе си българи да ни подмамват. Какви сте, викам. Българи, а вие? И ние, казвам, сме българи, да дойде един от вас да го видим. Докато кажа това, един се надигна и дойде при нас. Веднага го познах — Доктора, Димитър Дончев — Доктора. Те бяха комунисти, войвода им беше Дочо Михайлов. Трябва да си чувал за Дочо, за него песни се пееха из Добруджа. Водеше четата на ДРО — Добруджанска революционна организация. Имаше и ВДРО — Вътрешна добруджанска революционна организация. Двете организации бяха едно, сетне се разделиха и се караха. Дочо се бореше против капитала в съюз с румънските комунисти, а другите против румънското робство.
Както и да е, поприказвахме с Доктора и той ни заведе при четата. И Дочо Михайлов беше там. Казах му, че познавам и него, и Доктора. Щабът им беше в Дживел, през едно село от нашето. Там имаше цяла махала от вътрешна Добруджа и всички бяха Дочеви хора. Бях го слушал няколко пъти да говори по събрания из селата. Е, хубаво, че се познаваме, каза Дочо. Пита ме от кои сме, от ВДРО-то или от Карадемиревите хора и що щем в Румънско. Казах му, че сме ходили да очистим един чокоин, който убил едно българче. Дочо много се ядоса. Е, очистихте ли го? Хъката-мъката, признахме. Парите ей тука, пред мене! Нямаше как, сложихме парите отпреде му. Ние сме пет души, те — дванайсет, въоръжени като редовна войска, с карабини, с бомби бухалки. Искаше да ни вземе и оръжието, но Димитър Дочев се възпротиви. Може, казва, да попаднат на влашки патрул, ще ги избият така с голи ръце. Дочо отстъпи. Този път, казва, ще ви се размине, но втори път срещнем ли ви, ще се разправяме другояче. Заради такива като вас, казва, румънците тормозят народа, за един техен убиват десет наши. Който от вас иска да работи за народната свобода, ще го приемем. Който е решил да граби и убива, ще го махнем от пътя си, защото всичките ви кражби и убийства правителството ги пише на наш гръб. Обещахме, че ще помислим какво ще правим по-нататък, и се разделихме.