Хайка за вълци

В края на краищата приех условието на ВДРО-то. Едно, че човек мисли първо за себе си, и, друго, не вярвах, че ще заловят Дочо и Доктора. Те бяха хора опитни и нямаше да се оставят така лесно да ги хване полицията. Към края на август пратиха хабер да се явим в село Гюллери. Настаниха ни в една къща и ни казаха да чакаме там, докато ни повикат. Както научихме отсетне, тези дни Дочовата чета се завърнала от Добруджа и спряла на почивка в Дживел. Издал ги горският. Помня го, беше човек на ВДРО, но името му забравих. Още същия ден пристигат петдесет души полицаи и ги нападат. Четата се оттегля в гората. Тогава повикаха и нас петимата на помощ. Искаха да ни заведат при полицейския началник, той да ни разстави по кордона, но аз отказах. Полицията преследваше Карадемирев, а ние често се прикривахме под негово име, та покрай тази акция можеха и нас да хванат в клопка. Казах, че познаваме гората по-добре от полицаите, и сами се разставихме.

Вардихме два дни и две нощи, полицаите претърсиха гората — нищо. На третия ден мина човек и каза да вдигнем засадата по мръкнало и да чакаме ново нареждане. Имало сведение, че четата се изтеглила в съседното село Бештепе, та през нощта да я причакаме на границата. Събрахме се петимата да видим какво ще правим по-нататък и зад гърба ни припукаха пушки. На около петстотин метра имаше малка горичка, заобиколена с ниви. Дочо и Доктора, като разбрали, види се, че ще ги открият в голямата гора, влезли в тази горичка. Нямаше да ги открият, ако не беше ги предал Петко Мутафа. От Дживел беше, познавах го и него. Този ден орязвал царевица и по пладне време при него отишъл Доктора да му иска вода. Познавали се отдавна. Доктора пил вода, отнесъл бъкела на другарите си да пият и те и пак се върнал при него. Помолил го да отиде още сега в село и да съобщи на техен човек да се яви вечерта на среща. Мутафа запрегнал каруцата, отива в село, намира човека и му съобщава каквото трябва, сетне отива при старши полицая и му казва, че някакви хора се крият в малката горичка.

Два часа продължи пукотевицата. Ние стояхме на края на голямата гора и не знаехме какво става. По едно време в царевицата се мярна човек. Хванал реда и право срещу нас иде, не ни вижда. Излезе от царевицата и налетя отгоре ни. Доктора. Гологлав, с окървавена риза, с бомба бухалка в едната ръка, с пушка в другата, жълт, та бял. Като ни видя на пет крачки отпреде си, посегна да запали бомбата, но аз му извиках: „Докторе, нашите пушки са на рамо, няма да стреляме. Не ме ли познаваш?“ Гледа ме и мълчи. Не ме позна, а и да ме е познал, ще ми хване ли вяра в такъв момент. Върви си по пътя, казах му, все едно че нас ни няма. Той мълчи, не мърда. С едната ръка държи връвчицата на бомбата, дръпне ли я, отива и той, отиваме и ние. Щом не ни вярваш, казвам, оставяме оръжието на земята и тръгваме с тебе, да те изпроводим, докъдето искаш. Свалихме пушките и бомбите от себе си и ги намушкахме в гъстото. Сега, казва, тръгнете пред мене. Вървяхме около километър, той ни спря и тогаз каза: „Познах те, как няма да те позная! Нали аз дойдох при вас да видя кои сте. Помислихме, че сте румънци жандармеристи и ви затворихме в капан. А сега сте свободни! Имайте благодарност от нашите другари и сбогом!“ Той тръгна напред, ние обратно, да си вземем оръжието. Колко му беше да му теглим куршума, но сърце не ми даде. Спомних си как оная нощ Дочо искаше да ни обезоръжи, а той му каза: „Дочо, накарахме се на момчетата, нека сами решат ще работят ли с нас или ще се приберат по къщите си. Да не ги пускаме с голи ръце, че власите може да ги избият.“ Добро ни направи човекът и ние с добро му се отплатихме. Още същата вечер научихме, че Дочо и още един от четата паднали убити, а другите двама се предали.