Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

The Violence продължи да съществува и членовете му запазиха кожените якета със сгрешеното име. Само че в последно време клубът бе сменил сферата си на дейност – бяха се насочили към автокражби и превъртане на километража назад. Последното можеше да бъде много доходоносно. Или както новият лидер на бандата – малкият брат на Кофата, обичаше да казва: „Нищо не разкрасява една кола по-добре от това изведнъж километражът й да намалее наполовина“.

Кофата поддържаше контакт с брат си и с предишния си начин на живот, но не изпитваше желание да се върне.

– Ех, дявол да го вземе – обобщи Кофата собствената си история.

Най-добре да си вземе още една бира и след това да отиде в хотела, както го беше инструктирал Шефа.

Почти се бе мръкнало, когато инспектор Аронсон, кучето Кики и неговият водач пристигнаха в Окерш Стюкебрук, след като дълго се бяха движили покрай железопътната линия от Видшер.

Кучето не беше реагирало на нищо по пътя. Аронсон се чудеше дали то осъзнава, че е на работа, а не на вечерната си разходка. Ала когато триото се приближи до изоставената дрезина, кучето застана мирно, след което вдигна едната си лапа и започна да лае. Искрица надежда просветна у Аронсон.

– Това значи ли нещо? – попита той.

– Да, със сигурност – отвърна водачът на кучето и обясни, че Кики дава различни знаци в зависимост от това, което иска да съобщи.

– Какво тогава се опитва да ни каже сега? – попита губещият търпение инспектор Аронсон и посочи към кучето, което все още стоеше на три крака и лаеше.

– Това поведение – отговори водачът – означава, че в дрезината е имало мъртво тяло.

– Мъртво тяло ли? Труп ли имаш предвид?

– Да, труп.

Инспектор Аронсон си представи как членът на Never Again убива клетия стогодишен Алан Карлсон. Но в следващия миг сравни новата информация с това, което вече знаеше.

– Трябва да е станало точно обратното – промърмори той и изпита странно облекчение.

Хубавицата сервира говежди кюфтета с картофи и сос от червени боровинки, а към тях бира и горчив ликьор. Гостите бяха гладни, но преди всичко искаха да разберат що за животно бяха чули от обора.

– Това е Соня – каза Хубавицата. – Моята слоница.

– Слоница?! – попитаха Юлиус и Алан в един глас.

– Стори ми се, че разпознах звука, който чух – каза Бени.

Бившият собственик на павилион за хот-дог бе поразен от любов от пръв поглед. И сега, при втори поглед, нищо не се бе променило. Червенокосата жена с пищен бюст, която не си поплюваше в приказките, беше като излязла от страниците на някой роман!

Предната година през една ранна августовска сутрин Хубавицата видяла в двора си слоница, която късала ябълки с хобота си.