Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
– И още нещо... Ако ще взривявам мостове за теб, ще го правя в собствените си дрехи. В противен случай можеш да си ги взривяваш сам.
Не се е родил ротен командир, който да позволява на един цивилен да му се перчи по този начин. Проблемът на точно този ротен командир обаче беше, че най-добрият му специалист по взривове току-що бе разкъсан на парчета на един хълм недалеч оттук.
Докато командирът седеше в сгъваемия си полеви стол и обмисляше дали близкото бъдеще на Алан да бъде назначение, или разстрел, един от взводните командири се осмели да прошепне на началника си, че младият сержант, който така трагично бе загубил живота си току-що, бил представил странния швед като виртуоз на взривното изкуство.
Това реши нещата. Сеньор Карлсон щеше да получи а) живота си, б) три хранения на ден, в) правото да носи цивилни дрехи, и г) глътка вино от време на време, точно както и останалите войници. В замяна трябваше да взривява това, което му се нареди. Двама войници бяха назначени да държат шведа под око, тъй като все още не можеше да се изключи възможността той да е шпионин.
Така се занизаха месеците, които станаха години. Алан взривяваше, каквото му наредяха, и то със забележително майсторство. Работата криеше своите рискове. Често се налагаше да се промъква пълзешком до обекта, да поставя експлозив с часовников механизъм, след което на пръсти да се връща обратно на безопасна територия. След три месеца единият от двамата войници, които го следяха, загина (по погрешка допълзя право във вражеския лагер). След още половин година същата съдба сполетя и другия (той се изправи, за да си опъне малко гърба, и в същия миг бе прострелян точно там). Ротният командир не ги замени с други войници, понеже сеньор Карлсон вършеше извънредно добра работа.
Алан не разбираше необходимостта да се избиват хора нахалост, затова се стараеше набелязаните мостове да бъдат безлюдни по време на експлозия. Такъв беше случаят и с последния мост, който подготви за взривяване преди края на войната. Ала този път точно когато беше готов и беше изпълзял обратно на безопасно разстояние в един храсталак, по моста тръгна вражески патрул, в центъра на който пристъпваше един окичен с медали дребен господин. Идваха от другата страна и очевидно нямаха никаква представа, че републиканците се намират наблизо, нито пък че всеки миг ще се присъединят към Естебан и десетки хиляди други испанци във вечността.
На Алан обаче му бе дошло до гуша. Затова се изправи от храста, където се беше скрил, и започна да маха енергично с ръце.
– Махайте се! – изкрещя той на дребния мъж и антуража му. – Изчезвайте оттук, преди да сте станали на парчета!
Дребният мъж се стресна, а антуражът му го обгради. Така преминаха по моста и спряха чак когато стигнаха до храста на Алан. Мигновено осем пушки бяха насочени срещу шведа и поне една от тях щеше да произведе изстрел, ако в следващия момент мостът зад тях не бе избухнал. Взривната вълна запрати дребния мъж в храста. В бъркотията, която настана, никой от придружителите му не посмя да стреля по Алан, защото можеше да уцели погрешния човек. Освен това той, изглежда, беше цивилен. А когато димът се разнесе, вече не можеше да става и дума да го убиват. Дребният мъж с медалите разтърси ръката му и му обясни, че един истински генерал знае как да се отблагодари и че сега би било най-добре групата да премине отново от другата страна, със или без мост. Ако неговият спасител искал да го последва, бил повече от добре дошъл, защото там генералът щял да го покани на вечеря.
– Ще има паеля по андалуски – съобщи генералът. – Готвачът ми е от юг. Comprende?
Алан разбираше. Разбираше, че беше спасил живота на самия generalíssimo, разбираше, че фактът, че носеше собствените си дрехи, а не вражеска униформа, бе в негова полза, разбираше, че другарите му на хълма наблюдават случващото се с бинокли, и не на последно място разбираше, че в името на собственото му здраве беше най-добре да премине на страната на врага в тази война, която така и не бе разбрал за какво се води.
Освен всичко останало беше и гладен.
– Sí, por favor, mí general – каза Алан. – Паеля звучи добре. Може би и една-две чаши вино?
Десет години по-рано Алан беше кандидатствал за работа като пиротехник във фабриката в Хелефоршнес. Тогава беше предпочел да не включва в автобиографията си факти като четиригодишния си престой в лудница или взривяването на собствената си къща. Може би точно по тази причина интервюто за работа бе минало толкова добре.