Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Емико се опита да потисне внезапния изблик на срам. Все едно мъжът я беше разпорил и се ровеше в червата ѝ, безразлично и пренебрежително, като специалист по сибискозата, който прави аутопсия.
— Вие генехакер ли сте? — попита тя. — Затова ли знаете толкова много за мен?
Изражението му се промени моментално — от опулен интерес към самодоволно хитруване.
— По-скоро ми е хоби — каза той. — Наречи ме генефен, ако искаш.
— Наистина? — Позволи му да види част от презрението, което изпитваше към него. — И не сте, случайно, човек на „Мидуест Компакт“? Не сте служител на компанията? — Наведе се към него. — Не сте калорийник!
Последната думи изрече почти шепнешком, но въпреки това ефектът беше налице. Мъжът се дръпна като опарен. Усмивката се задържа застинала на лицето му, но сега очите му я претегляха така, както мангуста преценява кобра.
— Каква интересна мисъл — каза той.
След собствения си пристъп на срам Емико посрещна с облекчение предпазливия му поглед. Ако извадеше късмет, току-виж гайджинът я убил на място, та най-после да се свърши. Най-сетне да си почине.
Зачака да я удари. Никой не търпеше нахалство от Новите хора. Мидзуми-сенсей се беше погрижила Емико никога да не покаже и следа от гняв, от бунтарство. Научила я бе да се подчинява, да се кланя доземи, да изпълнява прищевките на по-висшите и да се гордее с мястото, което ѝ се полага. Макар Емико да се срамуваше заради гайджина, който се бе разровил така безсрамно в болезнени детайли от живота ѝ, както и от самата себе си, задето е изгубила контрол, Мидзуми-сенсей би казала, че това не е извинение да дразни мъжа. Но всичко това едва ли имаше значение. Станалото — станало, а в душата си Емико се чувстваше достатъчно мъртва, за да плати с радост цената, която той назовеше като компенсация.
Вместо това мъжът каза:
— Разкажи ми пак за нощта, която си прекарала с младежа. — Гневът в очите му беше изчезнал, заменен от строга неумолимост, точно като при Гендо-сама. — Кажи ми всичко — подкани я той. — Веднага. — Гласът му я перна заповедно като камшик.
Емико понечи да устои, да се съпротивлява, но подтикът да се подчини, вменен генетично на всички пружинки, беше твърде силен, а срамът, че се е разбунтувала — всепоглъщащ. „Той не ти е господар“ — напомни си тя, ала заповедният му тон беше като копче, задействащо условен инстинкт, и тя само дето не се напишка в желанието си да му угоди.
— Дойде миналата седмица… — Емико отново заразказва за нощта, която беше прекарала с белоризеца. Предаваше случилото се в детайли, за да угоди на този гайджин по същия начин, по който бе свирила на лютня, за да угоди на Гендо-сама. Като куче, което отчаяно се опитва да зарадва господаря си. Ако можеше, би му казала да пукне от мехурчеста ръжда, но това не ѝ беше в природата, затова тя говореше ли, говореше, а той я слушаше.
Накара я да повтори някои неща, зададе ѝ още въпроси. Върна се към нишки, които Емико смяташе, че е забравил. Беше безмилостен, разнищи разказа ѝ, настояваше за обяснения. И умееше да задава въпроси. Гендо-сама разпитваше по подобен начин подчинените си, когато искаше да разбере защо някой кораб не е бил завършен в срок. Разнищваше извиненията като генехакерска гъгрица.
Най-накрая гайджинът кимна доволно и каза:
— Добре. Много добре.
Похвалата стопли сърцето на Емико — топлинка, смесена със себепрезрение. Гайджинът си допи уискито, бръкна в джоба си, извади пачка пари и отдели няколко банкноти на ставане.
— Тези са за теб, само за теб. Не ги показвай на Роли. Аз ще си оправя сметките с него, преди да си тръгна.
Сигурно трябваше да почувства признателност, но вместо това се почувства използвана. Точно толкова използвана от този мъж с неговите въпроси, колкото от другите — лицемерните греамити и белоризците от министерството на околната среда, — които искаха да прегрешат с биологично отклонение като нея, които до един точеха лиги за насладата от съвкуплението с едно нечисто създание.
Сведе поглед към банкнотите в ръката си. Обучена беше да благодари вежливо в такива случаи, ала самодоволната му щедрост я беше подразнила жестоко.
— И какво, според господина, следва да направя с тези парички? — попита тя. — Да си купя някоя хубава дрънкулка? Да отида на ресторант? Аз съм собственост, забравихте ли? Аз съм на Роли. — Хвърли парите в краката му. — Няма значение дали съм бедна, или богата. Мен ме притежават.
Мъжът спря с ръка на плъзгащата се врата.
— Тогава защо не избягаш?
— Къде? Разрешителните ми за внос са изтекли. — Емико се усмихна горчиво. — Без покровителството и връзките на Роли-сан белоризците ще ме смелят на тор.