Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Уставът бе повече от ясен. Кражбата на имущество на ордена се наказваше с отлъчване. Налагаше се да поеме този риск.
13
23:50 ч.
Малоун реши да не рискува и се измъкна от църквата през един от задните изходи, отвъд сакристията. В момента най-важно бе да се добере до Стефани. Не можеше да си позволи да се засяга от грубото й държане. Мъжът от катедралата, онзи, който бе убил Петер Хансен, очевидно имаше свои проблеми. Някой бе ликвидирал двамата му съучастници. Нямаше представа кой го бе направил и защо, но му бе благодарен, тъй като измъкването от гробницата вероятно щеше да се окаже сложно. За кой ли път се прокле, че се е забъркал във всичко това, но вече бе твърде късно. Беше затънал, независимо дали му харесваше, или не.
Излезе от „Стрьогет“ по заобиколен път и накрая стигна „Конгенс Ниторв“, шумен градски площад, ограден от внушителни сгради. Всичките му сетива бяха нащрек и той зорко се озърташе за преследвачи. В този късен час на площада почти нямаше движение. В източния му край беше Нихавн. Крайбрежната алея беше пълна с хора, които вечеряха на изнесените отвън масички. Носеше се музика.
Малоун забърза по тротоара към хотел „Д’Англетер“. Ярко осветената седеметажна сграда бе обърната към морето и заемаше цялото място между две пресечки. Елегантната сграда бе строена през XVIII век и стаите бяха приютявали крале, императори и президенти. Влезе във фоайето и мина край рецепцията. От лоби бара долиташе нежна мелодия. Няколко късни посетители си пиеха кротко вътре. Върху един от мраморните плотове имаше цяла редица телефони и той използва един от тях, за да позвъни в стаята на Стефани Нел. Телефонът иззвъня три пъти, преди тя да отговори.
— Събуди се — каза той.
— Май въобще не ме слушаш, Котън. — Гласът все още звучеше със същата нервност както в Роскилде.
— Петер Хансен е мъртъв.
Настъпи тишина.
— В стая шестстотин и десет съм.
Той влезе в стаята. Стефани бе облечена в един от хотелските халати. Разказа й всичко, което току-що се бе разиграло. Тя слушаше безмълвно както навремето, когато й докладваше. В уморените й черти долови нещо като чувство за поражение. Надяваше се то да промени отношението й към него.
— Сега вече ще ми позволиш ли да ти помогна? — попита той.
Тя го изгледа внимателно. Както често бе забелязвал, очите й променяха цвета си според настроението й. В някои отношения му напомняше за майка му, макар да бе само с десет-дванайсет години по-възрастна от него. Гневът й минути по-рано не бе необичаен за характера й. Не обичаше да греши и ненавиждаше, когато друг изтъкваше грешките й. Талантът й бе не в събирането на информация, а в нейния анализ и оценка — Стефани бе педантичен организатор, който кроеше и планираше с хитростта на пантера. Много пъти бе наблюдавал как взема трудни решения без никакво колебание — министри и президенти бяха разчитали на трезвата й преценка, — така че настоящото й объркване го озадачаваше, както и необичайният ефект, който оказваше върху обикновено разумните й преценки.
— Аз ги насочих към Хансен — промърмори тя. — В катедралата не се възпротивих, когато намекна, че вероятно дневникът на Ларс е у Хансен. — После му предаде разговора.
— Опиши ми го.
Когато тя го стори, той отбеляза:
— Това е същият тип, който започна стрелбата и който уби Хансен.
— Мъжът, който скочи от Кръглата кула, работеше за него. Искаше да открадне чантата ми, в която бе дневникът на Ларс.
— След което отиде на същия търг, сигурен, че ще си там. Кой знаеше, че ще ходиш?
— Само Хансен. В службата знаят единствено, че съм на почивка. Взела съм телефон с всички видове обхвати, но ги предупредих да не ме безпокоят, освен в случай на катастрофа.
— Откъде разбра за търга?
— Преди три седмици получих колет с клеймо от Авиньон, Франция. Вътре намерих бележка и дневника на Ларс. — Тя млъкна. — Не бях виждала този дневник от години.
Малоун знаеше, че по принцип темата бе табу. Ларс Нел се бе самоубил преди единайсет години. Бяха го намерили обесен на един мост в Южна Франция, а в джоба му имаше бележка, която гласеше единствено: „Стефани довиждане.“ За учен, написал толкова много книги, подобно кратко съобщение изглеждаше почти обидно. Макар по това време вече да бяха разделени, Стефани понесе тежко загубата и Малоун помнеше колко трудни бяха следващите няколко месеца. Никога не бяха разговаряли за смъртта му. Дори фактът, че сега я споменаваше, бе нещо изключително.