Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
В тишината, която го обгърна, звукът от плискащите отвън води сякаш се приближи. Лятно време братята често ходеха при водопадите, за да поплуват в леденото езеро, и за миг той усети копнеж по подобни удоволствия, съзнавайки, че в скоро време не се очертават мигове на отмора. Реши да не съобщава на братята за смъртта на магистъра, преди да дойде време за утринните молитви, до които имаше още пет часа. Навремето всички се събираха за първа молитва след полунощ, но тази кратка служба бе отменена, както и много други правила от устава. Сега цареше по-реалистичен ред, който зачиташе значимостта на съня, и се бе нагодил по-скоро към реалностите на XXI, отколкото на XIII век.
Знаеше, че никой не би посмял да пристъпи в покоите на магистъра. Само той като сенешал разполагаше с тази привилегия, особено откакто магистърът се бе разболял. Затова се пресегна за одеялото и опъна завивката над мъртвеца.
През ума му препускаха десетки мисли и трябваше да си наложи да се пребори с надигащото се изкушение. Ако не друго, то правилата налагаха чувство за дисциплина и той се гордееше, че никога съзнателно не ги бе престъпвал. Но сега няколко от тях надигаха глас срещу него. Разсъждавал бе върху тях през целия ден, докато наблюдаваше как приятелят му умира. Ако смъртта бе прибрала магистъра, докато абатството все още кипеше от дейност, щеше да е невъзможно да извърши това, което обмисляше в момента. Но в този ранен час щеше да разполага с нужната свобода, а в зависимост от събитията през следващия ден това вероятно щеше да се окаже единствената му възможност.
Така че протегна ръце, смъкна одеялото и разтвори небесносинята роба, разкривайки безжизнените гърди на стареца. После измъкна златната верижка през главата. На нея се полюшваше сребърно ключе.
— Прости ми — прошепна той, докато придърпваше отново одеялото.
Забързано прекоси стаята до ренесансовия шкаф, потъмнял от дебели пластове восък. Вътре лежеше бронзова кутия, украсена със сребърен кръст. Единствен сенешалът знаеше за съществуването й и безброй пъти бе гледал как магистърът я отваря, макар той никога да не му бе позволил да разгледа съдържанието. Отнесе кутията до бюрото, пъхна ключето в ключалката и отново се помоли за прошка.
Търсеше подвързаното с кожа томче, което магистърът притежаваше от години. Знаеше, че го пази в кутията — учителят му бе прибирал книгата в негово присъствие, — но когато отвори капака, вътре имаше само броеница, няколко листа хартия и требник. Книгата я нямаше.
Страховете му вече бяха съвсем реални. Вече знаеше със сигурност това, което до този момент само подозираше.
Върна кутията в шкафа и излезе от стаята. Абатството представляваше лабиринт от крила на различни нива, всяко добавено през различен век, сякаш архитектите се бяха наговорили да създадат сложна плетеница, която понастоящем подслоняваше четиристотин братя. Разполагаше със задължителния параклис, прекрасна градина, работилници, офиси, гимнастически салон, общи помещения за къпане, хранене и забавления, помещение, в което заседаваше конклавът, сакристия, трапезария, приемни, лазарет и внушителна библиотека. Спалнята на магистъра бе разположена в част, построена през XV век, с прозорци към стръмни скали над тясна долчинка. Жилищата на братята бяха наблизо и сенешалът мина през сводестия портал, който водеше към подобната на пещера обща спалня, където въпреки късния час светеха лампи, тъй като уставът забраняваше стаята да бъде тъмна по каквато и да било причина. Не усети никакво движение, а единственият шум беше похъркването на братята. Някога, преди векове, на вратата щеше да има стража и той се замисли дали в близко бъдеще нямаше да се наложи да възобновят този обичай.
Промъкна се безшумно по широкия коридор, следвайки червената пътека, която покриваше грубите каменни плочи. От двете му страни картини, скулптури и пръснати паметни плочи напомняха за миналото на абатството. За разлика от другите манастири из Пиренеите, този не беше плячкосан през Френската революция и затова и произведенията на изкуството, и идеите бяха оцелели. Стигна главното стълбище и се спусна до приземния етаж.