Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
През нова поредица от сводести коридори мина покрай помещенията, в които се провеждаха лекциите върху монашеския живот за външните посетители. Не идваха много хора, едва няколко хиляди годишно, а приходът от дейността представляваше скромна помощ за разходите по поддръжката, но все пак имаше достатъчно гости, за да вземат мерки братята да не бъдат обезпокоявани.
Влезе в библиотеката.
Малко литературни колекции могат да се похвалят, че никога не са накърнявани, но безбройните томове в това хранилище бяха запазили своята неприкосновеност вече седем века. Започнала едва с няколко книги, колекцията се бе разраствала чрез дарения, завещания, покупки, а в началото и чрез труда на преписвачи, които работели усърдно денем и нощем. И тогава, и сега темите бяха разнообразни, с акцент върху теологията, философията, логиката, историята, законите, естествените науки и музиката. Латинският стих, издълбан в мазилката над главния вход, бе особено подходящ: Claustrum sine armario est quasi castrum sine armamentario. (Манастир без библиотека е като крепост без крепостни стени.)
Спря и се ослуша.
Нямаше никой.
Всъщност тук никога не бе имало охрана, тъй като осемвековното съществуване на устава се бе доказало далеч по-ефективно за опазването на книгите. Никой брат не би се осмелил да влезе без разрешение. Но той не беше от братята. Бе сенешалът. Поне още един ден.
Запровира се между рафтовете към задната част на огромната зала и се спря пред черна метална врата. Прокара пластмасова карта през скенера, прикрепен към стената. Само магистърът, маршалът, архиварят и той самият притежаваха карти. Достъп до книгите, които лежаха зад тази врата, се получаваше само с пряко разрешение от магистъра. Дори архиварят бе длъжен да получи одобрение, преди да премине оттатък. Зад вратата се съхраняваха множество безценни книги, стари устави, нотариални актове, регистри на членовете и, най-важното, Хрониките, съдържащи историята на цялото съществуване на ордена. Както протоколите от заседанията увековечаваха постиженията на британския Парламент или американския Конгрес, така и Хрониките описваха с подробности успехите и провалите на ордена. Все още се пазеха писмени архиви, повечето с полуизгнили корици и бронзови закопчалки, всяка от които наподобяваше миниатюрен сандък, но основната част от информацията бе сканирана и качена на компютри. Вече бе леко да се ровиш из деветвековните архиви на ордена.
Той пристъпи в залата, обходи слабо осветените рафтове и откри сборника със старинни ръкописи на определеното му място. Томчето бе широко едва двайсет сантиметра и дебело около два и половина. Бе попаднал на тези страници, подвързани с увити в гравирана телешка кожа дъсчици, преди две години. Не бе точно книга, а по-скоро неин по-ранен предшественик — древно изобретение, заменило пергаментовите свитъци и позволяващо текстът да се изписва от двете страни на листа.
Внимателно отгърна предната корица.
Нямаше заглавна страница, а текстът, написан на ръка на латински, бе обрамчен от цветна рамка в тъмночервено, зелено и златно. Бе научил, че преписът е направен през XV век от един от писарите на абатството. Повечето древни ръкописи бяха станали жертва на годините, пергаментите им бяха използвани като подвързия за други книги, за запечатване на буркани или като подпалки за огнището. Слава богу, този бе оцелял. Информацията, която съдържаше, бе безценна. Не бе казвал на никого, дори на магистъра, какво бе открил в ръкописа и тъй като вероятно щеше да има нужда от тази информация, а едва ли щеше да има по-добра възможност от настоящата, пъхна книгата в гънките на расото си.
Прекоси една от пътеките между рафтовете и взе друго тънко томче, отново с изписани на ръка редове, но този път от втората половина на XIX век. Книга, писана не за определена публика, а по-скоро като личен летопис. Възможно бе и тя да му потрябва, така че пъхна и нея под дрехата си.
След това напусна библиотеката, съзнавайки, че компютърът, който контролираше входната врата, бе отчел часа на посещението му. Магнитните ленти, прикрепени към книгите, щяха да издадат, че са изнесени от залата. Нямаше избор, тъй като единственият изход от библиотеката бе през контролираната от сензори врата, а отстраняването на лентите можеше сериозно да повреди книгите. Можеше единствено да се надява, че в бъркотията, която щеше да настъпи в следващите няколко дни, едва ли някой щеше да намери време да проучва компютърните данни.