Върховният повелител

Очите му проблеснаха под светлината на фенера. Той гледаше втренчено в преградата. Коридорът се изпълни с шум от влачене, камъните започнаха да се разместват, образувайки груби стъпала. На тавана се появи отвор. Акарин започна да се изкачва.

Сония го последва. На горното ниво имаше още един коридор. Фенерът освети груби стени, направени от дребни, некачествени тухли. Въздухът миришеше на влага и на нещо познато. Мястото и напомняше силно за...

Пътя на Крадците!

Бяха навлезли в тунелите под крада, използвани от престъпния свят. Акарин се обърна и погледна отново към стълбите. Камъните се върнаха обратно, блокирайки прохода. Магьосникът отново се обърна към коридора.

Мислите на Сония се изпълниха с въпроси. Знаеха ли Крадците, че Върховният повелител на Гилдията на магьосниците използва техните коридори, и че има тунели под Гилдията, свързани с техните? Тя знаеше, че Крадците охраняват владенията си грижливо, така че се съмняваше да са пропуснали да забележат Акарин. Дали в такъв случай беше получил разрешението им да използва пътя? Тя се замисли за дегизировката му. Може би беше получил разрешението им, използвайки фалшива самоличност.

След няколкостотин крачки от една ниша излезе слаб мъж и кимна на Акарин. Той премести поглед към Сония, явно изненадан от присъствието й, но не каза нищо. Обърна се и тръгна пред тях по коридора.

Безмълвният им водач крачеше бързо, превеждайки ги през криволичещ, сложен лабиринт от коридори. Миризмата й се струваше все по-позната, но Сония все още не можеше да се досети за какво точно й напомня. Тя не беше постоянна, но начинът, по който се променяше, също й беше познат. Едва когато Акарин се спря и удари по една врата, тя осъзна на какво й мирише.

Това бяха копторите. Миризмата беше смесица от човешки и животински отпадъци, пот, смет, дим и бол. Сония се олюля, връхлетяна от спомени: за работещите заедно с нея леля и чичо, за промъкванията навън, за да се види със Сери и с бандата улични хлапета, които се мъкнеха заедно с него.

Тогава врата се отвори и тя се върна в настоящето.

На прага стоеше едър мъж с груба риза, опъната върху широките му гърди. Той кимна почтително на Акарин, после погледна към нея и се намръщи – явно лицето й му беше познато, но не можеше да се сети откъде. След миг сви рамене и отстъпи встрани.

— Влизайте.

Сония последва Акарин в стая, обзаведена единствено с тесен шкаф. Стаята беше толкова малка, че тримата едвам се побираха в нея. В другия й край имаше масивна врата. Сония усети вибрация откъм нея и осъзна, че тя е подсилена с магическа бариера. Кожата й настръхна. Какво в копторите можеше да се нуждае от такава мощна защита?

Мъжът се обърна и огледа Акарин. От колебливите му и тревожни маниери Сония се досети, че той знае кой е посетителят му, или поне е наясно, че това е някой много важен и могъщ човек.

— Той е буден – избоботи мъжът, хвърляйки боязлив поглед към вратата.

— Благодаря, че го наглеждаше, Морен – каза Акарин безизразно.