Върховният повелител

Мъжът се поклони, след което почука на вратата. След малко в средата й се отвори малко прозорче. Отвътре се разнесе хриптене.

— Какво мога да направя за вас, милорд? – попита приглушен глас.

— Искаме по напитка – отвърна Денил. – И да отдъхнем за един час.

Гласът не отговори нищо, но последва металическо дрънчене и вратата се отвори навътре. Дребният, сбръчкан човек на прага се поклони, след което ги въведе в голяма зала, пълна с маси и столове. Във въздуха се носеше тежката, сладникава миризма на бол. Денил се усмихна носталгично, спомняйки си за отдавнашното преследване на Сония. От доста време не беше опитвал бол.

— Казвам се Уренд. Какво желаете за пиене?

Денил въздъхна.

— Имате ли вино „Порени”?

Мъжът се изкикоти.

— Имате добър вкус. Но това може да се очаква от двама благородници като вас. Имам великолепна гостна за богати хора на горния етаж. Последвайте ме.

Кочияшът вече се беше настанил пред тезгяха с чаша бол пред себе си. Денил се зачуди дали е трябвало да дава на мъжа монета – не искаше да се окаже в преобърната карета по средата на пътя към дома на сестрата на Тайенд.

Последваха стопанина по тесните стълби нагоре, озоваха се в коридор и спряха пред една от вратите.

— Това е най-хубавата ми стая. Надявам се, че ще ви хареса.

Той побутна вратата и я отвори. Денил пристъпи бавно вътре и видя вехта мебелировка, втора врата и човек, седнал край нея.

— Добър вечер, Посланик. – Мъжът се изправи и се поклони изящно. – Аз съм Ройенд Марейн.

— За мен е чест – отвърна Денил. – Предполагам, вече се познавате с Тайенд Тремелин?

Мъжът кимна.

— Наистина. Поръчал съм вино. Искате ли?

— Ще пийнем по малко, благодаря – отговори Денил. – Ще потеглим отново на път след час.

Денил и Тайенд седнаха в две от креслата. Демът се разходи из стаята, огледа мебелировката и направи гримаса на отвращение, после погледна през прозорците. Беше доста висок за елийнец и с черна коса. Денил знаеше от Еренд, че майката на дем Марейн е киралийка. Демът беше на средна възраст, женен, баща на двама сина и много, много богат.

— Е, как ви се струва Елийн, Посланик?

— Тук ми харесва все повече и повече – отвърна Денил.

— А в началото не ви ли харесваше?

— Не че не ми харесваше, просто ми трябваше известно време, за да свикна с разликите. Някои от тях са интересни, други – странни.

Веждите на дема се повдигнаха.

— Кое при нас намирате за странно?

Денил се подсмихна.

— Елийнците винаги говорят откровено, но невинаги се изразяват ясно.

Лицето на мъжа се изкриви от усмивка, която изчезна веднага щом на вратата се почука. Когато елийнецът тръгна да отвори, Денил махна с ръка и напрегна волята си. Вратата се отвори. Демът се спря, осъзнавайки, че Денил е използвал магия, и върху лицето му се смениха изражения на копнеж и разочарование от несбъднати желания. След миг физиономията му отново стана безизразна, а през това време стопанинът влезе в стаята, носейки бутилка и три чаши. Докато той отваряше бутилката и наливаше виното, никой не каза нито дума. Когато човекът си тръгна, демът седна в креслото си и взе една от чашите.