Тайната на Ботичели

— Ами… прилича ми на дървесен дух — изсумтях, като посочих фигурката в далечния десен край на рисунката. — И е син. И има крила, и е в дърветата!

— О, ясно! Много добре! — кимна брат Гуидо, като се овладя. — Извинявай. Не се сетих, че твоят анализ е малко… паганистки. Както и да е. И какво още?

Не че разбрах всичките му думи, но за мен това беше проява на грубост. Затова реших да му отвърна така, както само аз си знам:

— И се опитва да го начука на момичето, дето бере цветя! — И посочих към девицата в бяло, от чиито уста се лееше поток от цветя.

Монахът примигна при думите ми. После промърмори:

— Да, той действително изглежда като планиращ отвличане или… — прочисти гърлото си… — изнасилване. — Погледна ме, сякаш за да ми се извини за думите. Горкичкият! Чувала съм къде-къде по-гадни от тези! Даже понякога са ми плащали, за да ги слушам. — Добре — допълни. — А какво ще кажеш за другата мъжка фигура?

За първи път се вгледах внимателно във воина с меча вляво. И се стреснах не на шега. Монахът като че ли забеляза удивлението ми, защото побърза да попита:

— Какво има?

— Но това е той! Това е Ботичели!

— Сигурна ли си? Значи е автопортрет? — проточи врат брат Гуидо, за да разгледа по-добре образа, и къдриците му погалиха бузата ми.

— Точно така! — възкликнах със светнали очи. И изведнъж останах без дъх от близостта му. (Не забравяйте, че обикновено ме чукат по десетина пъти на ден, а ето че от предишния залез до сегашния не съм помирисвала мъж!) Наложи се да впрегна цялата си воля, за да се концентрирам върху задачата. — Това е самият той! Забелязах го още тогава, в ателието му. Даже, докато ме рисуваше, беше със същата мантия, с която е и на картината — тази, в цвят охра!

— Ясно — кимна монахът и отстъпи назад, потривайки замислено брадичка. Близостта му вече ми липсваше. — Очевидно това има някакво голямо значение. Но към него ще се върнем по-късно. Какво ще кажеш за останалите фигури?

— Ами, тази точно в средата, грандамата, изглежда като кралица или може би Дева Мария. (Предпочетох да запазя сравнението с истинската ми майка за себе си.) — А тази точно до нея, която е на преден фон — бременната — ами, това съм аз.

— Флора. Е, така поне сме идентифицирали със сигурност един от образите. А мисля, че другата, кралицата, както я нарече, е Венера — богинята на любовта.

Кимнах, сякаш и аз точно за това съм си мислела.

— А после идват и трите девици в бяло — продължих, оглеждайки елегантното трио. — Изглеждат така, сякаш танцуват.

— Браво. И аз съм на това мнение. Като че ли ще се окажат Трите грации от старогръцката митология.