Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
При тези думи ми стана по-добре и продължих по-смело:
— Освен това на земята има много цветя и… — приведох се, за да се уверя — да, това по дърветата са портокали.
— Отлично!
Отпуснах се триумфално назад. После се обърнах към брата и попитах:
— Е, какво разбра от всичко това?
— Какво разбрах ли? Ами, всичко това автоматично ми напомни за „Станси“ — алегоричен цикъл от поеми на Анджело Полициано, който е любимият поет на всички Медичи. Алегорията разглежда метаморфозата на пролетта в лято, което от своя страна съответства на заглавието на платното — Примавера означава „пролет“. На пръв поглед човек би предположил, че фигурите вдясно (безсъмнено изобразяващи легендата за обладаването на овчарката Хлорида от Зефир, бога на западните ветрове, и последващата й трансформация в богинята Флора — фигурата, която изобразяваш ти) са начало на сцената и че тя трябва да бъде разчетена от дясно на ляво — така, както се тълкуват повечето алегорични картини. Обаче присъствието на твоя приятел Ботичели вляво на картината, точно до Трите грации, ме кара да се замисля. И макар че появата му в образа на Меркурий, крилатият вестител на боговете, свързан с месец май, би потвърдил първата ми хипотеза, смятам, че начинът, по който е вдигнал високо своя кадуцей, за да разбърка облаците по посока на часовниковата стрелка, подсказва, че картината трябва да бъде разчетена по друг начин, което ще рече — по посока на часовниковата стрелка, от ляво на дясно! Освен това, ако се загледаме внимателно в детайлите на пейзажа зад фигурите, земята вдясно е в златистите цветове на лятото и есента, а тази вляво носи по-студените, по-свежи нюанси на пролетта и ранното лято. Но въпреки че това може да подсказва посоката, в която трябва да бъде тълкувана алегорията, и че всички фигури са моментално (почти съмнително бързо) разпознаваеми от добре известни митове от древността, не мога да не призная, че добре скритите й тайни си остават скрити и за мен.
Тук той спря, за да си поеме дъх, и поклати озадачено глава.
Аз пък изведнъж се почувствах не чак толкова умна. И доста по-объркана от всякога.
И това продължи часове наред.
Меркурий и Венера били единствените образи с обувки. Листата, обрамчващи главата на Венера, се казвали лаврови клонки, което подсказвало патронажа на Лоренцо де Медичи. Две от трите грации носели бижута, обаче третата била без украшения. И така нататък, и така нататък. Очите ни се насълзиха и кървясаха, мозъците ни се задръстиха от подробности, гърлата ни прегракнаха от говорене.
Междувременно небето бе започнало отново да изсветлява, а аз усетих, че умирам от глад. Беше време за закуска. Малко хапване и халба бира нямаше да ми се отразят зле.
Внезапно брат Гуидо се изправи и отсече:
— Не! Мисля, че още отначало не подходихме правилно! Сега сме точно толкова близо до разгадаването на истинския смисъл на посланието, колкото бяхме и в началото на вечерта. Затова предлагам за момент да забравим картината и да се върнем към спомените ти за деня, прекаран с Ботичели.
Въздъхнах и тихичко изругах. Не си спомням вече колко пъти се връщахме към това.
Монахът не обърна внимание на грубия ми език и продължи:
— Спомняш ли си какви бяха думите ти точно преди той да се вбеси? Кажи ми всичко с най-големите подробности, без да пропускаш нищичко.
— Ами… просто светски разговор.
— За какво по-точно? — настоя той. — Може би си споменала нещо, което е било в картината? За някоя от фигурите или цветята?
Мадонна!
— Вече ти казах, нищо подобно не съм казвала! — извисих възмутено глас аз. — Вече ти казах всичко, което му казах тогава — че съм от Венеция и че това е много красив град, както и голям търговски център.
— Нещо друго?
— Казах и нещо за Пиза, Неапол и Генуа, нейните морски конкуренти.
Най-неочаквано монахът приклекна до мен и ме хвана за раменете — със същия плам, макар и не толкова болезнено, колкото бе сторил тогава Ботичели.
— Значи си споменала само тези три града и нищо повече?
— Ами… Венеция беше първа, разбира се.
— Но си споменала Венеция отделно от тях? А после си групирала трите други заедно?
— Да.
— И синьор Ботичели не е реагирал по никакъв начин при споменаването ти на Венеция? Не е показал нито гняв, нито раздразнение?