Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
— Ти си смела, Скара. По-смела си от мен. Няма съмнение, че в жилите ти тече кръвта на Бейл.
— И в твоите също, кралю мой! Винаги си ми казвал, че само половината война се води с мечове. А другата ето тук. — Скара притисна показалец в слепоочието си, така силно, че я заболя.
— Умна си, Скара. По-умна от мен. Боговете са ми свидетели, само да поискаш и можеш с приказки да свалиш птиците от небето. Ти води тази половина тогава. Покажи този остър ум и обърни армията на Върховния крал, избави земята и народа ни от меча на Яркия Йълинг. Така ще ме спасиш от унижението, че приех условията на баба Вексен.
Скара сведе пламнало лице към застлания със слама под:
— Де да можех.
Но тя беше просто момиче, седемнайсетгодишно момиче. Със или без кръвта на Бейл в жилите ѝ, в главата ѝ нямаше геройство, нито отговори.
— Съжалявам, дядо.
— Аз също, дете мое. — Крал Фин се свлече на стола и повика с ръка роба да напълни отново чашата му. — Аз също.
— Скара.
Гласът я изтръгна от тревожния сън. Светлината на свещта придаваше призрачен вид на бледото лице на майка Кайър.
— Скара, ставай.
Тя избута кожената завивка с омаломощени от съня ръце. Странни шумове долитаха отвън. Викове и смях.
Скара разтърка очи:
— Какво има?
— Тръгваш със Синия Дженър.
Сега тя видя тъмната, чорлава фигура на търговеца, стоеше на прага на спалнята ѝ, навел сконфузено очи към пода.
— Какво?
Майка Кайър я дръпна за ръката:
— Тръгвай веднага.
Скара беше готова да спори. Както винаги. Но тогава видя изражението на лицето на пастора и то я накара да се подчини безпрекословно. Никога досега не беше виждала майка Кайър изплашена.
А и вече не звучеше като смях шумът, долитащ отвън. Плач по-скоро. Нечовешки гласове.
— Какво става? — простена дрезгаво Скара.
— Допуснах ужасна грешка. — Очите на майка Кайър се стрелнаха към вратата, после обратно към нея. — Доверих се на баба Вексен. — Тя усука и свали от ръката на Скара златната ѝ гривна. Същата, която Бейл Строителят някога беше носил в битки, чийто рубин лъщеше като прясна рана на светлината на свещта. — Това е за теб. — Тя я подаде на Синия Дженър. — Ако се закълнеш да я отведеш жива и здрава до Торлби.
Очите на разбойника проблеснаха алчно, докато я взимаше:
— Кълна се. Давам слънчева и лунна клетва.
Майка Кайър стисна до болка двете ръце на Скара:
— Ти трябва да живееш, на всяка цена, каквото и да стане. Това е дългът ти сега. Трябва да живееш и да водиш хората. Да се бориш за Тровенланд. Да защитиш народа, ако… ако не е останал друг да го направи.
Гърлото на Скара се беше свило на топка, толкова стегнато, че едва успяваше да говори:
— Да се боря? Но…
— Научила съм те как. Опитах. Думите са оръжия. — Пасторът изтри потеклите по бузите на Скара сълзи. Дори не беше осъзнала, че плаче. — Дядо ти е прав. Ти си смела и умна. Но сега трябва да си и силна. Вече не си дете. Не забравяй, кръвта на Бейл тече в жилите ти. Сега върви.
Босите крака на Скара зашляпаха по пода, когато последва Синия Дженър. Трепереше от студ по тази тънка нощница. Уроците на майка Кайър бяха пуснали толкова дълбоки корени, че въпреки че умираше от страх, първата ѝ мисъл бе, че не е облечена подобаващо. Светлината на огъня отвън хвърляше остри сенки по застлания със слама под. Чу панически викове. Кучешки лай, който секна отведнъж. Тежки удари, като от повалено дърво.
Като от секири по портата.
Промъкнаха се на пръсти в стаята за гости, където само допреди месеци воините спяха на пода, сбутани рамо до рамо. Сега на пода се мъдреше само протритото одеяло на Синия Дженър.
— Какво става? — прошепна Скара. Не можа да разпознае собствения си глас, беше толкова немощен и треперещ.
— Яркия Йълинг пристигна с дружината си, със Съратниците — отвърна Дженър. — Дошли са да уредят сметките на баба Вексен. Йейлтофт гори. Съжалявам, принцесо.
Скара се стресна, когато той постави нещо на шията ѝ. Беше нашийник от оплетена сребърна тел и фина верига, която подрънкваше леко. Точно като на инглингското момиче, което идваше сутрин да сплита косата ѝ.
— Робиня ли съм? — прошепна тя, докато Дженър закопчаваше другия край на веригата за китката си.
— Трябва да изглежда сякаш си.
Отвън долетя трясък, сблъсък на метал в дърво и Скара се сви уплашено. Дженър я притисна към стената, духна пламъка на свещта и двамата изчезнаха в тъмнината. Скара го видя да изважда нож, баща Луна проблесна едва доловимо по острието.
Сега от другата страна на вратата някой виеше, пронизителен, отвратителен вой. Не бяха хора, а зверове, онези, които крещяха. Скара затвори очи и по стиснатите ѝ клепачи избиха сълзи. Започна да се моли — смотолевени, изпелтечени и безсмислени молитви. Към всеки бог и към никой конкретно.