Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
Навъсените гетландци се разместиха да пропуснат напред крал Удил, прегърнал до гърдите си извадения си от ножницата меч. Истинският ванстерландец трябва да мрази краля на Гетланд. Но това настрана, той се оказа самото олицетворение на достоен за възхищение воин. Корав и сив като желязо и също като желязото — неподлежащ на огъване. Известен навред с множеството победи и малко думи. Имаше някакъв налудничав, трескав блясък в дълбоко хлътналите му очи, който говореше за това, че на мястото в човешката душа, където боговете поставяха милостта, при него имаше само празна, хладна празнина.
— Разочарован съм, Трън Бату. — Гласът му наподобяваше глухото стържене на мелничарско колело. — Очаквах повече от теб.
— Самото съжаление съм, кралю мой — изграчи на свой ред тя и стрелна с остър като кинжал поглед Рейт, а после Бранд, който примижа така, че за никой не остана съмнение в това, че подобни погледи не му се случваха за пръв път.
— И аз не очаквах нещо повече. — Гром-гил-Горм повдигна една черна вежда към Рейт. — Но поне се надявах.
— Да ги оставим да ни обиждат ли, кралю мой? — сопна се Рейт.
— Един съюз се поддържа с преглъщане на малки обиди — отвърна сухо майка Скаер.
— А нашият съюз е кораб в бурно море — додаде отец Ярви с тази негова сладникава усмивка, която просто си просеше да го фраснеш с глава в лицето. — Потопим ли го с дребни свади, ще се издавим до един.
Рейт изръмжа. Не понасяше пасторите и раздвоените им езици, с които не спираха да бръщолевят за баща Мир и всеобщото благо. Според него нямаше проблем, за който най-доброто разрешение не е юмрук в лицето.
— Един ванстерландец никога не забравя нанесената обида. — Горм пъхна палци между щръкналите от колана му дръжки на ножове. — Но ме е налегнала жажда и след като сме гости тук… — Той изпъна гръб и веригата от топките на дръжките от мечовете на победени противници се повдигна, когато пое дълбоко дъх и изпълни мощни гърди. — Аз, Гром-гил-Горм, Трошача на мечове и Правяч на сираци, крал на Ванстерланд и любим син на майка Война… ще вляза втори в града.
Воините му изроптаха под нос. Изгубиха цял час в препиране кой да влезе пръв в града и сега битката беше изгубена. Техният крал щеше да заеме мястото с по-малко чест и слава, това означаваше по-малко чест и слава и за тях, а, о, богове, колко много държаха те на чест и слава.
— Мъдър избор — каза крал Удил и присви очи. — Но не очаквай дарове в замяна.
— Вълкът не чака дар от овцете — изгледа го свирепо Горм.
Приближените на Удил воини се изпъчиха и тръгнаха след него, изложили гордо на показ позлатени катарами на наметалата, дръжки на мечове на коланите и гривни по ръцете, надъхани от незаслужена чест и Рейт се озъби и се изплю гневно на земята.
— Псе — изгледа го подигравателно Хъннан и ако Ракки не го беше стиснал здраво в преградките си, шепнейки „кротко, братко, кротко“ в ухото му, сигурно щеше да се нахвърли отгоре му и да му избие зъбите.
— Синия Дженър! Каква изненада!
Рейт извърна навъсен поглед през рамо и видя отец Ярви да се отбива встрани до един стар моряк с лице, което сякаш цял живот беше киснало в солена вода.
— Приятна, надявам се — отвърна Дженър и двамата с Рълф плеснаха длани и стиснаха ръце като стари приятели.
— Зависи — каза пасторът. — За златото на кралица Лейтлин ли си дошъл?
— Приемам каквото злато има за взимане. — Дженър се огледа, сякаш се готвеше да им покаже някакво тайно и несметно богатство. — Но имам по-добра причина да съм тук.
— По-добра от злато? — попита Рълф, нахилен до уши. — Променил си се.
— Много по-добра. — Дженър се обърна и изтика пред себе си някой, който до момента беше стоял зад гърба му. Появата му подейства на Рейт като кинжал в черепа, изведнъж в него не беше останала и едничка мисъл за бой.
Беше дребничка и слаба, почти се губеше увита в голямо, лекьосано наметало. Косата ѝ беше чорлава и сплъстена, гневен облак от черни къдрици, подухвани леко от соления бриз. Кожата ѝ беше бледа, ноздрите ѝ леко напукани и порозовели, а скулите ѝ така фини и крехки, че можеш да ги счупиш с по-сурова дума.
Тя извърна поглед към Рейт и прикова за момент очи в него — големи и тъмнозелени като водите на майка Море при буря. Не се усмихна. Не проговори. Просто стоеше там, натъжена, сериозна и загадъчна и всяко косъмче по врата на Рейт настръхна. Никой удар със секира по главата нямаше да го докара до такова стъписване, както този бегъл поглед на това момиче.