— И колко време ще живеем с тях? — запитала го тя.
— Дванайсет дни! — отговорил той.
— А да взема ли със себе си някои слугини?
— Вземи Хабуб и Сукуб, ала остави Хатуб! — отговорил той.
Приготвили красив хаудадж и той настоял тя да пътува в него. Зейн ал-Мауасиф изпратила вест на Масрур, че договорената им среща няма да се състои. „Няма да дойда!“, му съобщила тя. „Той измисли хитрост, за да ни отдалечи един от друг. Не забравяй нашите клетви! Боя се от отмъщението му!“ Съпругът й готвел всичко за път, а тя плачела, не намирала покой ни денем, ни нощем.
Когато разбрала, че нищо няма да го спре, Зейн ал-Мауасиф събрала всичките си вещи и ги оставила на сестра си. Разказала й за всичко, което се било случило, и се сбогувала с нея. Мъжът й вече бил докарал няколко камили и ги товарел. Той избрал за нея най-хубавото животно…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато видяла, че мъжът й вече е натоварил камилите, Зейн ал-Мауасиф отишла при външната врата на къщата и написала върху нея следните стихове:
О, хубав дом! Дойде му вече краят!
Обичаща до любещ до забрава
писмо му пише страстно за тъгата,
за сладостта, стопена с времената…
А обичта ми още ме гори,
пак спомням си любимите черти
и времето в забрава, упование,
не знаеше ни мъки, ни страдания,
изтриващо и нощ, и ден… Но ето
че гарван чер се появи в небето…
Без огън тук огнището оставям —
сърце изпепелено там догаря…
Отишла при втората врата и записала там следните стихове:
Достигнеш ли вратата — погледни я…
Камилата върви… Врата, кажи му,
че плача и си спомням нежни стъпки!
Сълзите леят се… Невярно стъпвам…
Търпение зловещо не достига!
Със пепел ти главата посипи си!
Върви на изток… Запад… Все е тая —
съдбата ни у бога е накрая…
Отишла при третата врата, разплакала се още по-силно и записала върху нея следните стихове:
Масрур, внимавай! Влезеш ли в дома ми,
загледай се във тези редове!
В тях са обетът, гордостта, срамът ми
и нощите ни — медни плодове!
О, не забравяй нежната ни близост
и радостта в прозрачна пелена,
за теб оставям щастие и грижи…
Повеждат ме в далечната страна…
Към кой ли край — не знам! Морета съхнат
и континенти се трошат в безкрая…
На срещите ни — край!… И в нас пресъхват
душите… Гаснат светлини омайни…
Дари ни бог със щастие неземно,
с градини от надежди и цветя,
но ето че изчезват безнадеждно
във прах и пепел рози и сърца…
Дали ще върнеш щастието, боже?
А може с по-добро да ни дариш?
Държи в ръцете си съдбата онзи,
на който обич в паметта гори!
Написала тя стиховете върху трите врати и отишла при мъжа си. Той я качил на приготвения хаудадж. От гърба на камилата тя произнесла следните стихове:
Прощавай, празен дом! Прости, за бога!
Желаех щастие във тебе още!
Бях тъй щастлива аз, а толкоз строго
убити са жестоко мойте нощи!
Скърбя за тебе, дом, и си отивам!
Обичах те — сега далеч оставаш,
излях във теб стиха си, дом мой свиден,
ти ще останеш вечен, незабравен!
— Не тъгувай, че се разделяш с дома си, Зейн ал-Мауасиф! — рекъл мъжът й. — Скоро пак ще се върнеш!
Успокоявал я той, бил любезен с нея. Потеглили, излезли от града. Тя усетила, че раздялата вече е дошла, и още повече се разтъжила.
А по това време Масрур си седял у дома и си мислел как да се срещне с възлюблената си. Сърцето му усетило раздялата, той скочил и отишъл у дома й. Вратата била затворена, но видял стиховете. Прочел написаното върху първата врата, после върху втората и върху третата. Изчел всичко написано и усетил, че обичта му е станала по-силна, а това увеличило мъката и желанието му. Затичал се по следите, оставени от камилите, и настигнал кервана. Както се полагало, мъжът й вървял напред, а тя се намирала в опашката. Масрур се хванал за хаудаджа и произнесъл следните стихове:
