Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Не, не! — рече мистър Бен Алън, като сложи настрана ръжена с много хитро изражение. — Не мисля, че домът на Уордл е подходящо място за едно твърдоглаво момиче; и защото аз съм неин покровител и настойник, тъй като родителите ни са покойници, доведох я в този край на страната да гостува няколко месеца на една наша стара леля в чудесно скучно забутано местенце. Смятам, че това ще я излекува, приятелче. Ако ли не, ще я заведа за малко в чужбина и да видим как ще й подействува.

— А лелята живее в Бристол, така ли? — заекна мистър Уинкл.

— Не, не, не е в Бристол — отвърна мистър Бен Алън и махна с палец над дясното си рамо, — нататък е; в тази посока. Но, шт, ето го Боб. Нито дума, мили друже, нито дума.

Колкото и кратък да бе този разговор, той пробуди у мистър Уинкл вълнение и тревога в най-висша степен. Подозрението за по-раншна сърдечна връзка терзаеше сърцето му. Възможно ли бе да се отнася за него? Възможно ли бе заради него хубавата Арабела да гледа с пренебрежение на жизнерадостния Боб Сойър, или имаше друг щастлив съперник? Той реши да я види, каквото и това да му коства; но тук се изправяше едно непреодолимо препятствие, защото дали пояснението на мистър Бен Алън „нататък“, „в тази посока“ означаваше разстояние от три, тридесет или триста мили — това той съвсем не можеше да разгадае, но нямаше как да се вглъби в мисли по своята любов в този момент, защото Боб Сойъровото завръщане само предшествуваше пристигането на пай с месо от пекарницата и мистър Уинкл бе настоятелно поканен да остане. Масата бе постлана от чистачката, която изпълняваше обязаностите на икономка в дома на мистър Сойър; и след като майката на момчето със сивата ливрея им услужи с трети прибор — нож и вилица (защото мистър Сойър не бе още обзавел домакинството си на широка нога), те седнаха да вечерят, като бирата се поднасяше „в натурална опаковка“ според думите на мистър Сойър.

След вечерята мистър Сойър поиска най-големия хаван от дюкяна и се залови да приготовлява немалко количество ароматичен ромов пунш: сипваше вътре продуктите и ги размесваше старателно с чукалото, досущ по аптекарски. Бидейки ерген, мистър Сойър имаше само една чаша в своя дом и тя бе предоставена на мистър Уинкл в знак на уважение към госта; мистър Бен Алън бе снабден с фуния, запушена с тапа в тесния й край; а мистър Боб Сойър се задоволи с един от тези широкогърли съдове, изписани с тайнствени знаци, в които фармацевтите имат навика да мерят течните лекарства при изпълнение на рецепти. Приготовленията свършиха, пуншът биде опитан и оценен като отличен; и след като се споразумяха, че Боб Сойър и Бен Алън трябва без стеснение да си наливат два пъти на всяка чаша на мистър Уинкл, те започнаха по установените правила в дух на разбирателство и пълно задоволство.

Не запяха, защото мистър Боб Сойър каза, че нямало да изглежда „професионално“; но за да си наваксат това лишение, тъй много приказваха и се смееха, че можеше и вероятно наистина се чуваше на другия край на улицата. Този разговор значително облекчаваше службата и повдигаше духа на мистър Боб Сойъровото момче, което, вместо да посвети вечерта на обикновеното си занимание — да се подписва на тезгяха, а след туй да го изтрива, — надзърташе през стъклената врата и по този начин можеше да гледа и слуша едновременно.