Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

— Давайте, питайте ме за всичко, за каквото се сетите… Какво искате да научите?

— Какъв бяхте на седемнайсет?

— Тъжен дребен буржоа. Свит. Облечен с морскосин блейзър, сив панталон, вратовръзка и пуловери, изплетени от майка ми. Отвратителни пуловери. Морскосини или сиви. Понятие си нямате каква беше Франция, а и какъв беше светът в онези години… Поне в моите собствени представи, свит в ъгъла у дома… Имаше, мисля, хора, които се забавляваха, но погледнато от нашия хол, всичко ми изглеждаше безжизнено, престорено, надуто! Съвсем различно от това, което виждаме днес. Франция продължаваше да живее като в деветнайсети век, В трапезарията имахме голям радиоапарат и докато се хранехме, слушахме новините. Не ми бе позволено да говоря. Само слушах. Недоумявах какво ме засягаше това, което чувах по радиото. Имах усещането, че никой не ме брои за нищо. Нямах никакви идеи, никакви мнения. Истинска дресирана маймуна, повтарях казаното от родителите ми, а то не беше весело. Тъкмо бяха подписали договора в Евиан, ознаменувал края на войната за Алжир. Не знаех дали е за добро, или за лошо. Помпиду беше премиер, генерал Дьо Гол за една бройка да го убият в атентата в Пти Кламар… Спомням си името на организатора на заговора, Бастиен-Тири, един от ония, които се биеха, за да остане Алжир френски. Разстреляха го на 11 март 1963. Министър на културата беше Андре Малро, разхождаше „Джокондата“ по целия свят. Баща ми твърдеше, че тези разходки стрували милиони на френските данъкоплатци. Виетнамската война още не бе започнала, Джон Кенеди беше президент на Съединените американски щати, а Джаки — модел за подражание, икона. Жените носеха гордо прочутата й малка шапка и прави, прилепнали по тялото поли. По онова време жените бяха или майки, или секретарки. Носеха колани за жартиери и сутиени с островърхи чашки. Линдън Джонсън беше вицепрезидент. Тогава се разигра кубинската криза с ракетите. В седалището на ООН Хрушчов събул обувката си и взел да тропа с нея по банката си. Показаха го по телевизията, образът потрепваше на черно-белия екран. Студената война беше в разгара си и светът бе затаил дъх. В гимназията ни говореха за световен конфликт, за атомна война, твърдяха, че трябва да сме готови за най-лошото. Младите просто не съществуваха, джинсите също, музиката на младите и на родителите беше една и съща: Брасенс, Брел, Азнавур, Трене, Пиаф. Във вестниците показваха първите реклами на чорапогащници за момичетата и майка ми възмутено заявяваше, че е отвратително! Защо? Нямах представа… Всичко ново беше отвратително! Родителите ми четяха „Фигаро“, „Пари Мач“ и „Жур дьо Франс“. Аз например в детските ми години получавах списанието „Мики Маус“ и това бе всичко… Светът беше място единствено за възрастните. Джобните пари бяха рядкост, младите не си купуваха нищо, нямаха с какво. Подчиняваха се. На родителите, на преподавателите… Все пак нещата започваха да се раздвижват на повърхността, съвсем леко отначало. Чувстваше се яростно желание за живот, но се прокрадваше и мисълта, че нищо никога няма да се промени. Хората пушеха като комини, не знаеха, че е вредно за здравето. Аз се тъпчех с бонбони „Крема“, с кокосови сладки, с шарени дражета в пликчета. Когато канеха гости, родителите пускаха плочи, на 33 оборота… Имаше и плочи на 45 оборота. Бях си купил една на Рей Чарлс, Hit the Road Jack, само за да ядосам родителите ми! Майка ми заявяваше, че Рей Чарлс бил негър, който заслужавал похвала само защото бил сляп! Подслушвах зад вратата. Понякога танцуваха… жените вдигаха косите си на хлабави кокове, от които се измъкваха кичури, та главите им заприличваха на разплетени дамаджани, носеха блузи с къси ръкави и жилетки в същия цвят, казваха им комплектчета, ходеха с обувки на тънки токчета. Баща ми купи кола, френска, естествено, марка „Панар“. В неделя слизахме с колата по „Шан-з-Елизе“. Малро беше започнал да почиства почернелите фасади на парижките сгради, предизвиквайки възмущението на парижани! Аз лично бях раздвоен между закостенелия, консервативен живот на моите родители и този, който долавях, че се заражда, но на който бях чужд. Джони беше идол на младите, песните му се пееха от всички, Клод Франсоа възпяваше красивите девойки, Бийтълсите триумфираха с Love me do и пееха в прочутата зала „Олимпия“, подгряваща група на концерта на Силви Вартан и Трини Лопес. Не ме пуснаха да отида… Слушах с намален звук предаването за поп музика „Здравейте, приятели“ тайно, в стаята ми. Криех транзистора зад огромния речник, в случай че мама ме изненада. Тя следеше един популярен сериал по Радио Люксембург, но за нищо на света нямаше да си признае! Ходехме да гледаме „Уестсайдска история“, „Лорънс Арабски“, „Жюл и Жим“. Трюфо с неговите любовни триъгълници беше смятан за неморален режисьор! Бяха годините на Бардо. Намирах я прекрасна. Безгрижна и толкова лекокрила. Казвах си, ето, тя е свободна, свободна и щастлива, има куп любовници, развява се гола… впоследствие научих, че правила опит за самоубийство… Мерилин умря на 5 август 1962. Спомням си, беше истински шок… Мерилин беше секси и много тъжна. Мисля си, че сигурно затова хората я обожаваха. Преживявах силно събитията, но отдалече. Вълните на външния живот се разбиваха на прага на нашия хол. Бях единствен син и се задушавах… Бях блестящ ученик, взех си матурата с похвала и татко реши, че ще продължа в Политехниката. Ще следвам неговия пример. Нямах приятелка и на забавите никоя не ме поглеждаше. Спомням си първия ми купон, отидох заедно с един приятел, седнал на багажника на мотопеда. Валеше като из ведро и когато пристигнах, бях мокър до кости! Първата плоча, която чух, беше I get around на „Бийч Бойс“. Страхотно ми се прииска да танцувам. Но не посмях… Пак ви казвам, нямах капчица смелост. По-късно един приятел на родителите ми ми предложи да отида на стаж на снимките на „Шарада“ и незнайно защо те се съгласиха. Вероятно защото майка ми много харесваше Одри Хепбърн, намираше я много елегантна, изискана, очарователна. Би искала да прилича на нея… Така се запознах с него.