Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— И едва ли ще е заплаха — съгласи се Корин. — Ако държах да бъде убита, щях да оставя при нея Ибин или щях да я убия сам.

— Тогава защо ми го заповядахте?

— Не съм ти го заповядал. Казах ти да направиш каквото трябва да се направи и те оставих сам да решиш какво да бъде. — Корин стана и пъхна дългия меч в ножницата си. — Когато искам да се огледа планина, викам Каменната змия. Ако трябва да се забие стрела между очите на някой враг от другата страна на заснежено поле, взимам Долбридж. Ибин може да накара всекиго да каже тайните си. За да водиш хора, трябва да ги познаваш, Джон Сняг. От тази сутрин знам за теб повече.

— А ако я бях убил? — попита Джон.

— Щеше да е мъртва и пак щях да знам за теб повече, отколкото преди. Но стига приказки. Трябва да поспиш. Чакат ни много левги път, и опасности. Ще ти е нужна сила.

Джон не мислеше, че сънят ще го споходи, но знаеше, че Полуръката е прав. Намери си място на завет под една надвиснала канара и си свали наметалото, за да се завие.

— Дух — извика той. — При мен. Ела. — Винаги спеше по-добре с големия бял вълк до себе си. Миризмата му му носеше утеха, както и топлината на рунтавата му светла козина. Този път обаче Дух само го погледна. После се обърна и се стопи в тъмнината. „Иска да ловува“ — помисли Джон. Навярно имаше диви кози в тези планини. Скалните котки все пак трябваше да преживяват с нещо. — Само не се опитвай да изядеш някоя котка — промърмори той в полусън. Дори за едно вълчище това щеше да е опасно. Загърна се в наметалото и се опъна под скалата.

Сънува вълчища.

Вместо шест, вълчищата бяха пет и се бяха пръснали надалече едно от друго. Изпитваше дълбока празнота, някакво усещане за липса на цялост. Гората беше огромна и студена, а те бяха толкова малки, толкова сами и изгубени. Братята му бяха там някъде, навън, както и сестра му, но беше изгубил миризмата им. Той клекна, вдигна глава към тъмнеещото небе и викът му отекна през гората, протяжен, самотен и скръбен. Когато заглъхна, той наостри уши и се вслуша за отговор, но единственият звук бе въздишката на снежния повей.

Джон?

Викът дойде някъде зад него, по-тих от шепот, но и силен. Може ли един вик да е тих? Той извърна глава и потърси брат си, потърси дългия сив силует, пристъпващ под дърветата, но нямаше нищо, само…

Язово дърво.

Сякаш бе изникнало от самата скала. Белите му клони се извиваха през милиарди процепи и тънки като косъм пукнатини. Дървото беше по-тънко от язовите дървета, които бе виждал, тънко като фиданка, но растеше пред очите му, клоните му бързо се удебеляваха и се протягаха към небето. Той предпазливо обходи дървото и се озова пред лицето. Гледаха го червени очи. Бяха свирепи очи, но го гледаха с радост. Язовото дърво имаше лицето на брат му. Винаги ли имаше три очи брат му?

„Не винаги — стигна до него безшумният вик. — Не преди враната.“

Той подуши кората, помириса в нея вълк, дърво и момче, но зад това имаше и други миризми — наситената миризма на топла земя и коравата миризма на камък, и още нещо, нещо ужасно. Смърт, разбра той. Душеше смърт. Дръпна се, козината му настръхна и зъбите му се оголиха.