Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Върна се на стълбището и продължи да се изкачва. Пушекът бе заличил звездите и тънкия лунен сърп, така че покривът беше тъмен и пълен със сенки. Но оттук поне можеше да се види всичко: високите кули и масивните стени на Червената цитадела, лабиринтът на градските улици зад тях, реката на юг и запад, заливът на изток, стълбовете дим и искри и огньове, огньове, огньове навсякъде. По градските стени сновяха войници като мравки с факли, и се трупаха по скелетата, изникнали по бастионите. Долу при Калната порта, очертани пред пълзящия като пелена нагоре дим, се виждаха силуетите на трите огромни катапулта, най-големите, виждани някога от хора, надвиснали над стените на цели двадесет стъпки. Но нищо от това не можеше да уталожи страха й. Нещо я жегна, толкова рязко, че Санса изхлипа и се хвана за корема. Щеше да падне, но една от сенките изведнъж се раздвижи, силни пръсти я сграбчиха за рамото и я задържаха.

Тя се опря на парапета и пръстите й задраскаха в коравия камък.

— Пуснете ме — проплака. — Пуснете ме!

— Малката птичка си мисли, че има крила, така ли? Или си решила да свършиш саката като онзи твой брат?

Санса се задърпа.

— Нямаше да падна. Беше само… вие ме стреснахте.

— Искаш да кажеш, че те изплаших. И още те плаша.

Тя вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Мислех, че съм сама и… — Извърна лице.

— Птиченцето все още не може да понася външността ми, така ли? — Хрътката я пусна. — Но много се зарадва, че видя лицето ми, когато тълпата те беше заклещила. Забрави ли?

Санса помнеше много добре. Помнеше как виеха озверели, помнеше кръвта, потекла по бузата й от камъка, който я удари, и вонята на чесън от дъха на мъжа, който се опита да я смъкне от коня. Още помнеше как пръстите му се впиха в китката й, как залитна и започна да пада…

Тогава бе помислила, че ще умре, но пръстите се бяха сгърчили, и петте наведнъж, а мъжът изрева като кон. Когато ръката му падна отсечена, друга ръка, по-силна, я бутна обратно в седлото. Мъжът с чесъновия дъх беше на земята, от отсечената му ръка бликаше кръв, но останалите все още бяха около нея, някои с тояги в ръце. Хрътката скочи срещу тях и мечът му се завихри в стоманена мъгла, сечеше и пръскаше кървава диря. Когато хората се пръснаха и побягнаха, се беше разсмял и ужасното му изгоряло лице за миг се преобрази.

Сега тя се опита да погледне това лице, но да го погледне истински. Все пак беше въпрос на възпитание, а една дама не биваше да забравя доброто си възпитание. „Не белезите са най-лошото, нито тези гърчове на устата му. Най-лошото са очите му.“

— Аз трябваше… трябваше да дойда при вас — заговори на пресекулки тя. — Да ви благодаря, че… ме спасихте… бяхте толкова смел.