За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Стигнах до квартирата си и се затичах нагоре по стълбището. Стените бяха облепени със стари предизборни плакати. На един от тях се виждаше някакво Ацтекско божество с непроизносимо име, изправено победоносно върху купчина от чудовищни трупове. Май някога беше сенатор. Подминах плаката на бегом. Спрях чак когато стигнах до вратата си. Не беше добра идея да се заглеждам в плакатите преди самите избори.
Влязох и бързо заключих вратата след себе си. Вече можех да си отдъхна. Сега, след като не бях под закрилата на компанията си, бях уязвим като всеки друг, може би дори повече. Достатъчно бе някой да дочуе, че съм бил продавач на хапчета, и като нищо щяха да ми изтарашат мястото. Да не говорим какво биха ми сторили привържениците…
– Здравей, Юлиане – чух мек глас от ъгъла на коридора. Моментално се обърнах. Коридорът изглеждаше абсолютно празен, и въпреки това знаех, че не е. Там в дъното, скрит в тъмнината беше той – моят собствен кошмар.
– Не си си купил хапчета – продължи гласът. Звучеше благ, мек, мил… деликатно преплитане на мъжки и женски тоналности. – Това ми харесва…
– Все още не съм решил! – провикнах се аз. По лицето ми се стичаше студена пот.
– Е, имаш още два дена да го сториш – изсмя се гласът. – Помисли за едно обаче. Нима предпочиташ още една година Ацтекско управление?
Не отговорих. Нямаше нужда да го правя. Гласът бе роден в собственото ми съзнание, роден от безкрайната ми омраза към сегашната администрация. Той отлично знаеше какво си мисля, знаеше за колебанията ми, за страха, който изпитвах… Странно, той самият никога не бе показвал да го е страх. Господарите на повечето привърженици побесняваха при мисълта, че могат отново да се върнат в небитието. На моя кошмар изобщо не му пукаше. Нито веднъж не ме бе наранявал или заплашвал… просто си говореше с мен сякаш сме приятели.
– Когато реша, ще разбереш – казах възможно най-решително.
Той само се засмя. Сигурно се наслаждаваше колко съм жалък.
– Определено – гласът се приближи. – Може би все пак е добре да купиш малко хапчета, за всеки случай.
За всеки случай, значи… Отлично знаеше, че няма да го сторя, и въпреки това непрестанно ми напомняше.
Отидох в хола и се проснах на леглото. По навик се присегнах към дистанционното. Ръката ми почти го бе докоснала, когато се осъзнах. Моментално я дръпнах назад. Какво ми ставаше! Никога не бях правил подобна грешка! За една бройка да си отида като първия нещастник. Телевизия, радио, телефони… всички тези неща бяха опасни по време на избори. Изчадията само това чакаха – някой да се подлъже, за да му скочат в мозъка.
– Значи Алекс иска да емигрира – обади се отново гласът. Този път идваше от сянката под масата. – Глупаво беше да се сприятеляваш с него.
– Не съм се сприятелявал с никого! – отвърнах ядосано. – Той просто е някакъв си барман! Разменихме си по няколко думи и това е!
– В тези времена и няколко думи са достатъчно. Без да подозираш, вече си се открил. Защо в западните щати само хора без родители имат разрешително за бармани? Сигурно вече зарежда пушката.
– Няма да посмее…
Барманът беше прекалено страхлив, за да посмее. Въпреки това гласът беше прав. Оставил се бях да ме измамят. Само преди година това нямаше да е възможно. На младини бях овладял до съвършенство умението да водя нормален живот, без да се сближавам с околните. Обаче може ли подобно съществуване да се нарече живот? Да, вярно, оцелях, не се превърнах в нечий безмозъчен привърженик, не бях избягал на Марс… но какво от това? Бях ли спечелил нещо? Не…
– Отивам да поспя – казах и излязох от стаята.
Гласът не каза нищо… а трябваше. През изминалите дни главата ми се бе превърнала в същинско бойно поле. Десетки изчадия пробваха да използват съзнанието ми за врата към реалността. Атцтекските божества се опитваха да ги спрат, а моят кошмар бе точно по средата.
Този път ацтекското превъзходство беше осезаемо. Успях да различа най-малко осем. Трима бяха обичайните паразити, които ме преследваха от години. Бяха си ме харесали още когато работех в ES Industries. На всеки избори се пробваха да ме присъединят към привържениците си. Останалите петима бяха далеч по-интересни. Някои бяха народни представители, бях им виждал снимките по новините. Трима бяха от фракцията на природните божества – сравнително милостиви, доколкото един кошмар може да бъде милостив. Четвъртият беше нещо съвсем различно. Дори заспал, почувствах как тялото ми затрепери. Ксипе Тотек – описан в ацтекския пантеон като бог на пролетта, жертвоприношенията, болестите и още куп неща. Това за пролетта може да е било измислица, но останалото не беше. Именно той настояваше за въвеждането на годишен кръвен данък. За щастие Ксипе не се радваше на особена подкрепа и законопроектът му не бе приет. Какво обаче търсеше в главата ми, и то заедно с природната фракция?