Спомен за светлина

Тринайсет всичко. И тринайсет мърдраали, събрани под облачното небе. За първи път, откакто бе започнало видението, Ранд изпита страх. Не това. Всичко друго, но не това.

А ако го Обърнеха? Това тук не беше реално, но беше вариант на реалността. Огледален свят, сътворен от Тъмния. Какво щеше да стане, ако го Обърнеха тук? Толкова лесно ли беше влязъл в капана?

Започна да се бори в паника със стягащите го въжета Въздух. Беше напразно, разбира се.

- Ти _наистина_ си интересен - каза Нинив и се обърна към него. Не изглеждаше нито ден по-стара, отколкото когато я остави в пещерата, но имаше други разлики. Пак носеше косата си на плитка, но лицето й беше по-слабо, по-… сурово. И тези очи…

Очите бяха сбъркани.

- Как оцеля отвън? - попита тя. - Как остана неоткрит толкова дълго?

- Идвам от място, където Тъмния не властва.

Нинив се изсмя.

- Глупости. Приказки за деца. Великият властелин е властвал винаги.

Ранд го видя. Връзката му към Шарката, мъждукащите полуистини и скритите в сенките пътища. Тази възможност… можеше да се сбъдне. Беше една от пътеките, по които светът можеше да тръгне. Тук Тъмния бе спечелил Последната битка и бе счупил Колелото на Времето.

Това му бе позволило да го пресътвори, да заплете Шарката по нов начин. Всички живи бяха забравили миналото и знаеха само това, което Тъмния беше вложил в умовете им. Ранд можеше да разчете истината, историята на това място, в нишките на Шарката, които бе докосвал.

Нинив, Егвийн, Логаин и Кацуан бяха сред Отстъпниците, Обърнати към Сянката въпреки волята им. Моарейн бе екзекутирана затова, че беше твърде слаба.

Елейн, Мин, Авиенда… те бяха подложени на вечни изтезания в Шайол Гул.

Светът беше жив кошмар. Всеки от Отстъпниците властваше като деспот на своята малка част от света. Течеше нескончаема есен, в която хвърляха един срещу друг армии, Властелини на ужаса и фракции. Вечна битка.

Погибелта се беше разпростряла до всички океани. Сеанчан вече не съществуваше, рухнала и овъглена така, че дори плъхове и врани не можеха да оцелеят там. Всеки, който можеше да прелива, биваше откриван още съвсем млад и Обръщан. Тъмния не рискуваше някой да върне надеждата на света.

И никой никога нямаше да го стори.

Тринайсетимата започнаха да преливат.

Натиснаха с волята си срещу неговата. Усещаше ги като гвоздеи, забиващи се в черепа му.

АЗ ПЕЧЕЛЯ.

Поражението го уязви жестоко - съзнанието, че това, което е станало, е по негова вина. Нинив и Егвийн Обърнати към Сянката заради него. Хората, които обичаше - превърнати в играчки за Сянката.

А той трябваше да ги защити.

БОЯТ СВЪРШИ.

- Още не е започнал! - изкрещя Ранд.

Реалността отново се разби на ивици светлина. Лицето на Нинив се разпадна като дантела с раздърпана нишка. Земята се разсипа и крепостта изчезна.