Спомен за светлина

Ранд падна на колене. Не той, а споменът му за самия него го направи - но го усети реално.

Измина вечност.

Ранд издържа - съкрушителния натиск, грохота на унищожението. Издържа ги на колене, с пръсти, извити като нокти на хищна птица, с потта, закапала от челото му. Издържа всичко това, вдигна глава и изръмжа:

- Това ли е всичко, което можеш?

ЩЕ СПЕЧЕЛЯ.

- Правиш ме силен - изхриптя Ранд. - Всеки път, когато ти или слугите ти се опитвахте да ме унищожите, провалът ви беше като ковашки чук, биещ по метал. Този опит… - Вдиша дълбоко. - Този твой опит не е нищо. Няма да се прекърша.

ГРЕШИШ. ТОВА НЕ Е ОПИТ ДА ТЕ УНИЩОЖА. ТОВА Е ПОДГОТОВКА.

- За какво?

ДА ТИ ПОКАЖА ИСТИНАТА.

Късчета от Шарката - нишки - изведнъж закръжиха пред Ранд, откъснати от ядрото светлина като стотици тънки потоци. Той знаеше, че това всъщност не е Шарката, както и образът за него самия не беше истинското му тяло. В усилието да обхване нещо толкова необятно като тъканта на творението умът му се нуждаеше от някакъв образ. И съзнанието му бе избрало този.

Нишките закръжиха досущ като в сплит на Единствената сила, само че бяха хиляди и хиляди и цветовете им бяха по-пъстри, по-ярки и живи. Всяка беше права, като изпънат конец. Или лъч светлина.

Събраха се като в изтъкан на стана килим и сътвориха гледка. Земя с лепкава пръст, растения, опръскани с тъмни петна, дървета с клони, провиснали като ръце, лишени от сила.

Превърна се в място. В _реалност_. Ранд се надигна с усилие и усети пръстта под ходилата си. Усети миризмата на дим във въздуха. Чу… стонове. Огледа се и видя, че стои на гол склон над мрачен град с черни каменни стени. Зад стените - ниски тумбести сиви сгради.

- Какво е това? - прошепна Ранд. Нещо в това място сякаш му беше познато. Вдигна очи нагоре, но не можа да види затуленото от сиви облаци слънце.

ТОВА Е, КОЕТО ЩЕ БЪДЕ.

Ранд посегна за Единствената сила, но се отдръпна с погнуса. Покварата се беше върнала, но беше по-лоша - много по-лоша. Докато някога беше като тъмна кора над разтопената светлина на сайдин, сега беше като тиня, толкова гъста, че не можеше да пробие през нея. Трябваше да попие тъмнилката, да затъне в нея, да подири Единствената сила под нея… ако изобщо все още я имаше. Горчивината се надигна в гърлото му от самата мисъл за това и той едва се овладя да не повърне.

Защо имаше чувството, че това място му е познато?

Намираше се в Погибелта. Растенията го показваха ясно. На всичко отгоре усещаше вонята на гнило във въздуха. Жегата беше като от блато през лятото - душна и потискаща въпреки облаците.

Заслиза по полегатия склон и видя наблизо работещи хора. Десетина. Докато се приближаваше към тях, се огледа и видя в далечината нищото, което беше Тъмния, погълнало част от пейзажа като зейнала паст на хоризонта. Напомняне, че това, което вижда, не е реално?