Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Аз съм войник, а не музикант. Пък и музиката е за жените.
— Всички хора са музиканти — възрази Шутът. — Въпросът е в това дали споделят песните си или не. А доколкото музиката е изкуство за жени, интересно е, че дамата, която е написала онзи трактат — дето всички вие в Алеткар на практика обожавате — е решила, че всички женски задачи са свързани със седене и забавление, а всички мъжки — с намирането кой да забие копието си в теб. Показателно, а?
— Май да.
— Знаеш ли какво, много се старая да намеря завладяващи, умни и смислени неща, с които да те заинтересувам. Не мога да не си помисля, че ти не поддържаш своята роля в разговора. Все едно да свириш на глух човек. Което бих опитал да направя, понеже ми се струва забавно, стига някой да не ми беше загубил флейтата.
— Съжалявам — продума Каладин. Повече му се щеше да мисли за новите позиции от фехтовката, на които Захел го научи, ала навремето Шутът беше любезен с него. Каладин можеше най-малкото да побъбри. — Значи, хмм, запази работата си? Като кралски шут, искам да кажа. Когато се срещнахме по-рано, ти намекна, че може да загубиш титлата си.
— Още не съм проверил.
— Ти… ти не си… Кралят знае ли, че си се върнал?
— Не! Мъча се да измисля подобаващо театрален начин да го осведомя. Може би сто пропастни чудовища, които вървят в крак и пеят в прослава на моето великолепие.
— Звучи… трудно.
— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.
— Не разбирам нищичко от казаното.
— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.
— Това не помогна, Шуте.
— А! Оглушаваш значи, така ли? Кажи ми, когато процесът завърши. Искам да пробвам нещо. Ако помня точно…
— Да, да — въздъхна Каладин. — Искаш да посвириш на флейтата на някой глух човек.
— Не, не беше това… Ах, да. Винаги съм искал да се прокрадна и да хлопна някой глух по главата изотзад. Мисля си, че ще падне голям смях.
Каладин пак въздъхна. Оставаше още около час, дори и при бърз ход, до лагера на Себариал. Много дълъг час.
— Тоест, ти си тук, само за да ми се подиграваш?
— Е, нали тъкмо това правя? Но ще съм мек с теб. Не искам да ми налетиш.
Каладин се сепна.
— Нали знаеш — небрежно додаде Шутът, — да ми налетиш с някоя гневна реч. Такива работи.
Каладин изгледа високия светлоок мъж с присвити очи.
— Какво знаеш?
— Почти всичко. Това почти понякога е направо като ритник в зъбите.
— Какво искаш тогава?
— Каквото не мога да имам. — Шутът се обърна към него със сериозни очи. — Същото като всички останали, Каладин Благословени от Бурята.
Каладин потръпна. Шутът знаеше за него и за Повеляването на Стихиите. Убеден беше в това. Е, трябваше ли да очаква някакво искане?
— Какво искаш — повтори той и опита да е по-точен — от мен?
— Ах, мислиш значи. Хубаво. От теб, приятелю, искам едно нещо. Една история.
— Каква история?
— Това решаваш ти. — Шутът му се усмихна. — Надявам се в нея да има движение. Ако има едно нещо, което не понасям, това е скуката. Бъди така любезен и избягвай да проявяваш тъпота. Иначе може да ми се наложи да се прокрадна и да те фрасна по главата.
— Не оглушавам.
— Ще бъде смешно и при някой, който не е глух, очевидно. Ти какво? Да не мислиш, че бих измъчвал някого, само защото е глух? Неморално е. Не, аз измъчвам всички хора наравно, много благодаря.
— Чудесно — заключи Каладин и се облегна в очакване на още приказки. За негово изумление, Шутът явно беше доволен да остави разговора да замре.
Каладин наблюдаваше мрачното небе. Ненавиждаше подобни дни, защото му напомняха за дъждовния сезон. Отче на Бурята. Сивите небеса и печалното време го караха да се чуди защо изобщо си е направил труда да става от леглото. Най-сетне каретата стигна до лагера на Себариал — място, което приличаше на обикновен град повече от всички други лагери. Каладин се дивеше на построените, а не Превърнати, жилищни сгради, на пазарите, на…
— Земеделци? — продума той, като подминаха група мъже, крачещи към портите с пръчки за чистене на червеи и кофи с крем.
— Себариал им е дал да направят лависови ниви по югозападните хълмове — обясни Шутът.
— Тукашните бури са твърде мощни за земеделие.
— Кажи го на натанците. Те са обработвали земята в целия този край. Искат се растения, които не порастват толкова едри, колкото си навикнал.
— Но защо? — настоя Каладин. — Защо земеделците не идат някъде, където е по-лесно? Като в Алеткар?