Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Мраизе продължи да говори, ала Шалан не можа да чуе повече, понеже събеседниците се отдалечиха. Не след дълго отново чу конски копита.
Чакаше, а водата проникваше през палтото и панталоните ѝ. Трепереше, стиснала чантата в скута си, и стискаше зъби, та да не тракат. Напоследък времето се бе позатоплило, но седейки под дъжда, не усещаше това. Чакаше, докато гърбът я заболя и мишците ѝ запищяха. Чакаше, докато най-сетне скалата не се превърна в светещ дим и не изчезна.
Шалан се сепна. Какво се беше случило?
Светлината, осъзна тя, докато протягаше краката си. Провери в кесията в джоба. Докато поддържаше образа на камъка, несъзнателно беше изтощила всички сфери.
Изминали бяха часове и с приближаването на вечерта небето притъмняваше. Поддържането на прост образ като камъка не изискваше много Светлина и дори не ѝ се налагаше да се замисля, за да го задържи. Добре беше да го знае.
Освен това отново се беше показала като глупачка — дори не се разтревожи колко Светлина използва. Въздъхна и се изправи. Олюля се, а краката ѝ възнегодуваха при внезапното раздвижване. Пое дълбоко дъх, после отиде да надзърне зад ъгъла. Шатрата и всички следи от присъствието на Призрачната кръв бяха изчезнали.
— Май ще вървя пеш — каза тя и се обърна по посока на лагерите.
— Друго ли очакваше? — обади се Шарка от мястото си върху палтото ѝ. Любопитството му беше искрено.
— Не. Просто си говоря сама.
— Ммм. Не, говориш на мен.
Шалан тръгна в мрака. Беше ѝ студено. Но това не беше мъртвешкият студ, който изпитваше на юг. Неприятно и нищо повече. Да не беше прогизнала, въздухът щеше да ѝ е приятен, въпреки здрача. Използва времето да поупражни изговорите заедно с Шарка — говореше, после го караше да повтори точните ѝ думи с нейния глас и тон. Много ѝ помагаше да се чува така.
Убедена беше, че е овладяла алетския говор. Това беше хубаво, понеже Воал минаваше за една от алетите. Но беше лесно, понеже алетският и веденският бяха толкова близки, че човек почти разбираше единия, ако владееше другия.
И рогоядският ѝ акцент го биваше — и на алетски, и на веденски. Ставаше все по-добра и не се престараваше, както ѝ предложи Тин. Бавският акцент беше поносим. А по пътя на връщане прекара повечето време да говори на алетски и веденски с хердазийски акцент. Палона ѝ беше добър пример. Шарка можеше да повтаря думите на Палона, което беше полезно за упражненията.
— Има нещо, което трябва да направя. Да те науча да говориш вместо образите.
— Можеш да ги накараш те да говорят.
— Мога ли да направя това?
— Защо не?
— Защото… е, за образите аз използвам Светлина и те създават подражание от светлина. Но не използвам звук, за да ги направя.
— Това е стихия — отвърна Шарка. — Звукът е част от нея. Ммм… Братовчеди са. Много са подобни. Може да се направи.
— Как?
— Ммм. Някак.
— Много ми помагаш.
— Радвам се… — той млъкна. — Лъжа?
— Ъхъ.
Шалан тикна скритата ръка в джоба си, който също беше мокър, и продължи да крачи сред туфите трева, които се оттегляха пред нея. По далечните хълмове се виждаха правилно очертани ниви с лависов полип, но в този час не се мяркаха стопани.
Поне дъждът спря. Все още харесваше дъжда, макар досега да не се бе замисляла колко е неприятно да ходиш дълго, когато вали. И…
Какво беше това?
Шалан спря на място. Пред нея се издигаше тъмна грамада и хвърляше сянка. Тя боязливо приближи и усети мирис на дим. Влажен, като след угасяването на огън.
Нейната карета. Вече успя да я разпознае — отчасти изгоряла. Дъждът беше потушил пожара; не беше горяла дълго. Навярно я бяха подпалили отвътре, на сушина.
Със сигурност беше наетата от нея кола. Позная по вида на колелата. Приближи плахо. Е, оказа се, че е имала право да се тревожи. Добре, че остана. Нещо я човъркаше…
Кочияшът!
Изтича напред. Боеше се от най-лошото. Трупът му беше там, до съсипаната карета. Взираше се в небето. Гърлото му беше прерязано. До него бяха натрупани на камара телата на носачите.
Шалан приседна на влажните камъни. Призля ѝ и притисна длан до устата си.
— О… Всемогъщи в небесата…
— Ммм… — избръмча Шарка и някак успя да наподоби мрачен тон.
— Мъртви са заради мен — прошепна Шалан.
— Не ти ги уби.
— Аз ги убих. Все едно лично държах ножа. Знаех на каква опасност се излагам. А кочияшът не знаеше.
И паршите. Какво изпитваше към тях? Да, бяха Пустоносни, ала беше трудно да не се почувства зле заради стореното.