Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Мраизе подаде духалото. Ниското маскирано момиче беше тук и държеше пронизания кремлинг и норка със забита във врата стреличка. Животното беше само вцепенено. Значи стреличката беше намазана с някаква отрова?
Шалан потрепери. Къде се беше крила тази жена? Тъмните ѝ очи се взираха в нея, без да мигат, а лицето беше скрито зад маската от боядисани черупки. Взе духалото.
— Удивително — изказа се Мраизе за рисунките на Шалан. — Как влезе? Наблюдавахме прозорците.
Така ли щеше да постъпи Тин — да се промъкне посред нощ през някой прозорец? Не беше обучавала Шалан на такива работи, само на изговори и подражание. Навярно беше забелязала, че Шалан, която понякога се препъваше в собствените си крака, няма да се усъвършенства в акробатическите кражби.
— Майсторска работа — продължи Мраизе и разстла рисунките на една маса. — Триумф. Определено. Колко изкусно.
Къде се дяна опасният безчувствен мъж от първата ѝ среща с Призрачната кръв? Оживен от вълнение, Мраизе се привеждаше и разглеждаше рисунките една по една. Даже извади увеличително стъкло за подробностите.
Шалан не зададе въпроса, който я занимаваше. Какво прави Амарам? Знаете ли как се е сдобил със своя Меч? Как е… убил Хеларан Давар? Дъхът засядаше в гърлото ѝ при самата мисъл, ала част от нея още преди години бе признала, че брат ѝ не ще се върне.
— Е? — погледна я Мраизе и я подкани. — Ела да седнеш, малката. Сама ли направи това?
— Да — отговори Шалан и потисна чувствата си. Нима Мраизе наистина я нарече „малката“? Преднамерено се беше показала по-възрастна, с по-ъгловато лице. Какво още трябваше да прави? Да добавя сиво в косите си ли?
Настани се край масата. Маскираната жена изникна до нея с чаша и чайник, от който се виеше пара. Шалан кимна колебливо и получи чаша подправено оранжево вино. Отпи — навярно нямаше защо да се бои от отрова, понеже тези хора можеха да я убият всякога. Останалите в шатрата разговаряха приглушено, обаче Шалан не успя да разбере нищо от приказките им. Имаше чувството, че се показва пред зрители.
— Преписах за Вас част от текста — каза тя и извади лист. Нарочно беше подбрала да им покаже тези редове — не разкриваха много, но можеха да накарат Мраизе да говори. — Нямахме много време в стаята, затова преписах само няколко реда.
— Отделила си толкова много време за рисуване и толкова малко за писане? — поинтересува се Мраизе.
— О, не. Рисунките направих по памет.
Мраизе вдигна поглед към нея и челюстта му поувисна, а по лицето му се изписа искрена изненада, която беше бързо заменена от обичайното самоуверено равнодушие.
Май… не беше разумно да признавам това, разбра Шалан. Колцина можеха да рисуват така добре по памет? Показвала ли беше тя дарбата си пред хора във военните лагери?
Доколкото знаеше, не. Сега трябваше да го опази в тайна, за да не свържат онези от Призрачната кръв светлооката дама Шалан и тъмнооката измамница Воал. Бурята да го отнесе, дано.
Е, все някакви грешки трябваше да направи. Тази поне не застрашаваше живота ѝ. Навярно.
— Йин — остро рече Мраизе.
Един златокос мъж с голи гърди под отворената роба се надигна от стола си.
— Погледни го — нареди Мраизе на Шалан.
Тя взе Спомен.
— Йин, остави ни. А ти, Воал, ще го нарисуваш.
Шалан нямаше друг избор, освен да се подчини. Докато Йин се отдалечаваше и се оплакваше под нос от дъжда, тя почна да скицира. Не показа само главата и раменете му, а направи и ескиз на околността, включително фона от падналите камъни. От притеснение рисунката ѝ не излезе толкова хубава, колкото можеше, ала Мраизе не спираше да гука като горд баща. Шалан свърши и извади лака — рисувала бе с въглен — но Мраизе грабна листа от пръстите ѝ.
— Невероятно — установи той и го вдигна. — Похабяваш се при Тин. Обаче не можеш да правиш това с текст, така ли?
— Не мога — излъга Шалан.
— Жалко. Все пак е чудесно. Чудесно. Трябва да има как да го използваме, наистина. Каква е твоята цел, малката? Може да имам място за теб в моята организация, ако докажеш, че заслужаваш доверие.
Да!
— Не бих се съгласила да дойда вместо Тин, ако не търсех подобна възможност.
Мраизе присви очи.
— Убила си я, нали?
Ох, проклятие. Шалан, разбира се, тутакси се изчерви.
— Ъъ…
— Ха! — възкликна Мраизе. — Най-накрая си подбра помощница, която е прекалено надарена. Колко приятно. След всичкото ѝ самонадеяно позьорство, да я погуби някоя, която тя е искала да превърне в покорно нищожество.