Сияйни слова

— Прекрасно. Ти ли ме охраняваш днес?

Каладин се обърна щом Адолин излезе от стаята си. Както винаги, униформата на принца беше изискана. Копчета с монограм, ботуши, които струваха повече от някои къщи, препасан меч. Странен избор за Броненосец, ала Адолин навярно носеше оръжието за украса. Буйните му коси бяха руси, тук-там изпълнени с черно.

— Нямам ѝ вяра, князче — отговори Каладин. — Чужденка, таен годеж, а единствената, която може да гарантира за нея, е мъртва. Би могла да е убиец. Това означава да Ви поставя под наблюдението на най-доброто, с което разполагам.

— Скромничим, а? — закачи го Адолин и се отправи по каменния коридор. Каладин го последва.

— Не.

— Това беше шега, мостови.

— Виноват. Бях с впечатлението, че шегите са смешни.

— Само за хората с чувство за хумор.

— Ама разбира се. Аз продадох чувството си за хумор много отдавна.

— И какво получи в замяна?

— Белези — тихо отвърна Каладин.

Погледът на Адолин се стрелна към знаците по челото на Каладин, макар косата да ги закриваше доста.

— Чудесно — промърмори той под нос. — Просто чудесно. Толкова се радвам, че идваш.

Минаха коридора и пристъпиха в светлината на деня. Всъщност, не съвсем. Небето все още беше облачно заради дъждовете в последните няколко дни.

Излязоха в лагера.

— Ще вземем още телохранители ли? — попита Адолин. — Обикновено сте двама.

— Днес съм само аз.

Каладин страдаше от недостиг на хора, понеже имаше да охранява и краля, а Тефт отново беше извел новобранците да патрулират. Беше разпределил по двама или трима към всички останали. За Адолин обаче прецени, че може да го опази и сам.

Чакаше ги карета, теглена от два коварни на вид коня. Всички коне изглеждаха коварни с техните всезнаещи очи и внезапни движения. За съжаление, никой принц не можеше да се появява в кола, теглена от чули. Един лакей отвори вратичката за Адолин, който се настани вътре. Лакеят затвори и отиде на мястото си отзад. Каладин се подготви да скокне на капрата, но спря.

— Ти! — рече той и посочи кочияша.

— Аз! — отвърна кралският Шут, който държеше юздите. Сини очи, черна коса, черна униформа. Как се беше озовал на капрата? Не беше слуга, нали?

Каладин внимателно седна до него, Шутът дръпна юздите и подкара конете.

— Какво правиш тук? — попита го Каладин.

— Търся си белята — бодро рече онзи, когато копитата зачаткаха по камъните. — Упражнява ли се с моята флейта?

— Ъх…

— Не ми казвай, че си я оставил в лагера на Садеас, когато се изнесе оттам.

— Еее…

— Казах да не ми казваш. Няма нужда, понеже вече знам. Срамота. Ако знаеше историята на тази флейта, мозъкът ти щеше да се разбърка. И с това имам предвид, че ще те бутна от колата, задето си ме шпионирал.

— Ъх…

— Виждам, че днес си твърде красноречив.

Каладин наистина беше оставил флейтата. Когато събираше останалите в лагера на Садеас мостови — ранените от Мост Четири и отрядите на другите мостове — беше съсредоточен върху хората, а не върху вещите. Не се главоболи с вързопчето със скромните си притежания и забрави, че флейтата е сред тях.