Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Сега какво? — попита го тя.

— Ще прекосим водопадите. Там има много салове и подобни. След това ще те придружа.

Той я погледна.

— Предполагам, смяташ да се върнеш в Кюон?

— Да. А ти… ще ме пуснеш да си вървя?

Съгласие с махване на ръка.

— О, да. Ясно ми е, че нямаш, хм, желание за такъв живот. Твърде много угризения на съвестта. Не, по-добре се измъкни, преди да те убият или да станеш нещо, което презираш…

Той погледна настрани и се прокашля.

— И ти желая късмет.

Нощта почти бе превалила, когато стигнаха лагуните източно от водопадите. Полегатата разсеяна светлина на лъжливото зазоряване осветяваше мочурливия бряг с призрачната му бъркотия от дънери, изкоренени дървета и строшени греди — всичките изхвърлени от реката. Хладна мъглица целуна лицето на Гелел. Грохотът на водопадите бе дълбоко басово ръмжене, от което сякаш цялото й тяло се тресеше.

Приклекнаха за малко под прикритието на най-близките дървета. Молк огледа привидно пустия езерен бряг. Изправи се и й махна да върви напред. Стигнаха заринатия с боклуци плаж.

— Сега трябва само да намерим някой сал или малка лодка. Наоколо има много. Местните…

Нещо го събори и той легна с лицето нагоре, а от гърдите му стърчеше пернатият край на арбалетна стрела.

— О, проклятие! — прошепна той.

Гелел извика стресната и изненадана, обърна се и извади меча и тежката бойна кама. От онази страна дребен мъж в дрехи с цвета на въглен хвърли настрани странен малък арбалет, размърда ръце и в тях се появиха дълги метателни ножове. Той се приближи към нея, замахна и поде танца на боец с ножове. Тя се отмести, за да застане срещу него странично и зае позиция за битка.

Тогава той се изправи, изруга и бързо изчезна във вихрушка от мърдащи сенки. О, не! — вбесено проплака Гелел на себе си. Като че не беше достатъчно зле! Тя се завъртя, разсече въздуха наоколо си и видя, че и Молк го няма. Лабиринтите! Те се дуелират! Дръж го, Молк! Тя не знаеше какво друго да прави и замахна отново. Тогава се сети — водата! Тя се завтече натам.

На мястото й нещо избухна, все едно е пламнал голям клон, ала тя не се обърна и не забави ход. Нагази в тинята, докато водата не достигна прасците й, после се обърна към брега. Ела за мен, мръснико!

Тя огледа мешавицата от паднали клони, туфите от обветрени блатни треви, и сърцето й почти я задуши. Напрегна се и се заслуша за някакъв издайнически звук — удрящите се в речното течение дървета я заставиха да се обърне. За малко да се разпищи от плясъка на някакво животно в езерото нагоре по течението. Хайде! Приключвай с това по един или друг начин!