Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Дрънчене и отдаване на чест.

— Слушам.

— Аз щях да водя! — викна Урко.

— Не съм се съгласявала на такова нещо — отсече Ласийн. — Нали?

Челюстите на Урко дъвчеха всичко, което би изрекъл. Най-накрая той неохотно призна:

— Не.

— Отиди и говори с тях, Урко.

Бавно отдаване на чест.

— Тъй вярно.

Ласийн кимна на гвардейците и те му позволиха да мине.

Допрепуска конен отряд начело с Корболо Дом. Той погледна каруците, раздаването на оръжие и поклати глава.

— Няма да помогне.

— Все пак — възрази Ласийн.

— Безполезна стъпка. Сега отивам да му взема главата! — и той нахлупи шлема, смушка коня, а хората му го последваха.

— Нека Опонн да е с вас — произнесе императрицата след него.

Улен се обърна към В’тел, който през цялото време не се бе отдръпнал от барикадата.

— Те все още се бият — замислено произнесе военачалникът на морантите. — Въпреки всичко. Знаят, че това е единствената им надежда.

— Биха могли да бягат.

— Не. Злочестите ви цивилни могат, но войниците ви знаят, че силата им е в поделението. В цялото. В това отношение вашите войници са като нас, морантите. Това е една от причините да станем съюзници.

Улен се смая от невероятните неща, които човек можеше да научи в неочакван миг.

— Не знаех това.

Главата на В’тел се наклони настрани.

— Малцина го знаят, струва ми се.

На барикадата Урко крещеше:

— Помолих императрицата за излаз и тя се съгласи! Идва помощ! Имперска пехота! Идват да ви защитят и да се бият редом с вас! Зачитайте това! Чувате ли ме! Зачитайте го!

Колона тежка пехота отиде бегом под строй до най-близката порта. Явно императрицата ги бе събрала предварително. Улен само можеше да поклати глава. Какви възможности са имали срещу такава подготовка? И все пак — не беше ли битката с неясен изход? Ами ако сетите не се бяха обърнали срещу тях? Ами ако… — той прекрати тези мисли. „Ами ако“ бяха безкрайно множество и нямаха смисъл. Важно бе случилото се. Застани на негова страна, човече, и може би ще имаш някаква възможност да останеш с разсъдъка си.

Оттатък барикадите се донесе гръмовен радостен вик. Улен можеше да си представи как бронираната и добре въоръжена тежка пехота се разполага и опитва да отблъсне звяра. Несъмнено много от тях щяха да паднат, ала много по-трудно и на много по-висока цена. Тонът на битката се смени. Намаляха неподправените, сурови крясъци на разкъсваните от нокти и зъби мъже и жени. Засили се дрънченето на щитове и доспехи. Ядосано ръмжене изпълни въздуха. Към бъркотията се добави и трополенето на копита, съчетано с пронизителния писък на ранени коне. И битката продължи. По едно време през въздуха, досущ като хвърчило, прелетя щит. Преди щитът да падне сред тълпата, на Улен му се стори, че видя как продължава да го стиска някаква ръка. Най-накрая числеността все пак си каза думата — или така се успокояваше Улен, докато слушаше шума на нападението. Може би звярът временно бе утолил жаждата си за кръв — или пък другаде можеше да намери по-лесна плячка. Във всеки случай Риландарас се оттегли. Хората навън и тези вътре нададоха мощен, неустоим, груб радостен възглас. Улен крещеше, Урко размахваше юмруци към тъмнината. Мъжете и жените раздрусваха барикадата. Тръгнал си беше. Ужасът бе отблъснат.