Гаснещ зрак [bg]

Откакто бе видял Върховната жрица Емрал Ланеар, Орфантал се бореше с непреодолимото желание да се свие в скута ѝ. Приличаше му на майка с лоши навици и това го интригуваше. Не държеше да го проумее — прекаленото мислене за разни неща не му бе донесло нищо добро досега. Имаше нещо бистро и чисто в усещането му за вълците пазители, които бе сътворявал понякога, и онова, което можеше да усети от умовете им, му говореше, че в света — във всички светове — има същества, които живеят по-прост живот. Искаше да уподоби такова живеене.

Тъй че я навестяваше и държеше очите си скрити във валмата дим, които я обгръщаха, докато седеше неподвижно, ако не се броеше отмереното сваляне и падане на мундщука на наргилето в едната ръка и издуването и отпускането на гърдите ѝ. Толкова много неща бяха възможни сега. Можеше да се рее невидим из Цитаделата, да странства из коридорите ѝ, да се плъзга под врати в стаи, които някога бяха забранени за него. Тялото му, колкото и малко да беше, не можеше, разбира се, да постигне нищо от това. Тъй че го беше оставил зад себе си, в килията, където спеше с легналия на прага Рибс.

Носеше се по теченията на Куралд Галайн, но въпреки всичките им изкушения, от омайващите фигури и коварни съблазни на Терондай до червените сълзи, очите на Майка Тъма — неспособни да извърнат поглед в дланите на жреца Ендест Силан — се усещаше притеглян към Върховната жрица, която все така седеше сама в стаята си, с вперен в открехнатата врата поглед, сякаш очакваше някого.

Но засега никой в Цитаделата не бе помислил да я потърси, въпреки двамата чужденци, които бяха отключили шарката на прехода в Терондай — един от многобройните му удивителни дарове — и бяха изчезнали. Откриването на убит страж в коридора, водещ към Залата на Нощта, бе разтревожило Домашните мечове и техните офицери, но някак си ловко бе отбягнало — дали случайно? — многото послушници на духовенството.

Тъй че тя седеше в неведение, преметнала десния си крак над левия, като кралица на трон.

Далечни вълнения в магическия мрак докоснаха съзнанието на Орфантал и мигновено съсредоточаване открои във вътрешния му взор фигурите на Силхас Руин, капитан Келарас и една жена Домашен меч, забързани към Залата на Нощта.

Орфантал се поколеба. Това, че виждаше твърде много, усложняваше нещата. Странстващият му дух не притежаваше глас, а онова, което чу, беше тънко и приглушено, сякаш всеки звук идваше през стени. Можеше да се доближи колкото поискаше до Емрал Ланеар, без нищо да издаде присъствието му.

И толкова по-добре може би. Някои неща имаха свойството да плашат хората. Въпреки това той затърси в ума си как да я предупреди, че стават някакви неща и че кръв е пролята пред Залата на Нощта.

Толкова беше напрегнат в съсредоточаването си върху нея, че внезапната поява на Ендест Силан го завари неподготвен.

Но тя вдигна очи и сякаш се отпусна в трона си.

— Да можехме само всички да намерим някой друг, който да понесе болката ни — каза Ланеар.