Гаснещ зрак [bg]

Един Домашен меч беше проследил Капло Дриим и го спря при входа на коридора, водещ към вратата на Залата на Нощта. Раздразнен и общо взето нехаен, убиецът беше оставил трупа му проснат върху напуканите каменни плочи и продължи, докато не се озова пред запотената черна преграда. Лъскавото дърво вече беше изпълнено с врязани руни, обкръжаващи изрисуваните панели. Капло спря и огледа образите. „Сцени на поднасяне на дар. Това тук трябва да е Драконъс, а тези най-смътни очертания… Майка Тъма. Или каквото е останало от нея. Странно, как тъкмо богинята приема дарове, нали? Какво да мислим за този, който ги носи?“

Но такива размишления бяха само разсейване. Дива треска пламна у Капло Дриим, жаждата да разгърне едното в много, все едно разчупва веригите на собствената си плът и кост. Оголил зъби в очакване, той изрита вратата на Залата на Нощта.

Силата му беше стъписваща дори за него. Ударът се оказа толкова свиреп, че разцепи дървото и изящните резби се напукаха, а железните панти се счупиха с пращене. Втори ритник събори вратата и тя падна с трясък.

Жесток студ връхлетя Капло и изтръгна от него животинско ръмжене. „Хайде вземи ме, Стара кръв. Сдържахме се твърде дълго.“

Тялото му затрептя, разрасна се и с дълбоки тласъци се разсипа и въплъти в дванайсет подвижни котешки тела, всяко — черно като мрака наоколо. Дрипите от разкъсаните дрехи, изтърканите ботуши, кожените колани и каишки с ножовете му, качулката и тежкото наметало от вълча кожа — всичко остана струпано в безреден куп зад него.

Земята под многото му меки стъпала беше замръзнала глина, хлъзгава и неподатлива. С дванайсет чифта очи той огледа пътя напред — закърнелите голи дървета, израснали от равнината, безредните ивици скали, очертали загадъчни шарки по смътните склонове пред него, а вдясно — многото очи се присвиха — гола като скелет рамка на фургон. Макар и недовършен, беше огромен, почти необятен. Гледката го замая със стъписващата невъзможност на мащаба си и той усети как ушите му настръхнаха в инстинктивен страх.

До огромния дървен фургон стоеше мъж. Беше се обърнал при идването на Капло.

— Виждам те, Драконъс! И все пак… все пак…

Пантерите пристъпиха напред, с потръпващи опашки, дванайсет чифта очи, впити в мъжа, който вече бавно се приближаваше. Заканата за насилие лумна в Капло. „Стара кръв, защо ти се опълчвах толкова дълго?“

— Вие шейките сте самонадеяна пасмина, нали?

„Той е слаб. По-слаб, отколкото очаквах. Сякаш някоя част от душата му липсва. Още по-хубавото, невъоръжен е.“

Драконъс поклати глава.

— Сега и Д’айвърс. Шейките общуват със сили, които не разбират. Не само прокълнатото наследство на отчаяните Ересал убягва на това разбиране, но и онзи, когото сега си готов да предизвикаш.

Докато се приближаваше, Капло видя вериги, пръснати по земята, грубите брънки се протягаха назад към фургона и изчезваха под огромната му долница. Бяха десетки, може би стотици; образуваха мрежа по замръзналата глина, тежките пранги в краищата им лъщяха от скреж. Щом ги видя, Капло изпита смътно безпокойство, пронизало дузината му тела.