Приключенията на Казанова

— От пръв поглед, господине, намирам наблюденията ви многообещаващи и без съмнение, ще напреднете. Разказвате добре и говорите френски по начин, който дава възможност да ви разбират напълно, но всичко, което казвате, е само преведено от италиански. Слушат ви с интерес и чрез начина на говорене вие приковавате вниманието на слушателите си. Мога даже да ви кажа, че този начин е в състояние да спечели одобрението на слушателите, понеже е своеобразен и нов, а вие се намирате в страна, където всички харесват своеобразното и новото. Но още от утре трябва да си направите труда да се научите да говорите нашия език, защото след два или три месеца същите хора, които сега ви ръкопляскат, ще започнат да ви се подиграват.

— Вярвам, господине, и се страхувам. Главната причина на пътуването ми до Париж е да се отдам с всички сили на изучаването на френския език. Но, господине, как да намеря учител? Аз съм непоносим ученик: любопитен, упорит, ненаситен. И да приемем, че наистина бих могъл да намеря подходящ учител, то не съм достатъчно богат, за да мога да му платя.

— От шестдесет години насам, господине, аз търся такъв ученик, като вас. Живея в Маре176, притежавам най-добрите италиански поети. Ще ги превеждате на френски.

Преизпълнен с радост приех. Чудех се как да изразя благодарността си, но предложението беше отправено с малко думи, както и му отговорих.

Кребийон беше великан. Хранеше се добре и имаше чувство за хумор. Беше прочут със своите духовити изрази и беше отличен събеседник, но прекарваше живота си в своята къща, рядко излизаше и почти никого не приемаше. Беше заобиколен от около двадесет котки, с които играеше през по-голямата част от деня. Имаше една стара икономка, една готвачка и един слуга. Неговата икономка се грижеше за всичко, не оставяше никога да му липсва нещо и никога не му даваше сметка за парите. В лицето Кребийон приличаше на лъв или на котарак, което е все същото. Той беше кралски цензор и тази служба му доставяше удоволствие, както той ми каза. Неговата икономка му четеше произведенията, които му изпращаха и прекъсваше четенето, когато мислеше, че нещо заслужава неговата цензура. Но понякога те бяха на различно мнение и тогава спорът им ставаше наистина смешен. Един ден чух как икономката изпращаше някого с думите: „Елате пак идната седмица; още не сме имали време да прегледаме вашия ръкопис.“