Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Не можех да се покажа неучтив и влязох в ложата. Сега той ме помоли със сериозно изражение и с най-благороден тон за извинение, задето се е смял толкова. Покани ме по най-любезен начин да му окажа честта да вечерям още същата вечер у тях.
Благодарих му учтиво и се извиних, като им казах, че съм вече поканен. Той повтори настойчиво предложението си. За да ги убедя, че не съм се опитал да отклоня поканата им под някакъв измислен предлог, аз им казах, че Силвия ме очаква.
— Убеден съм, че мога да ви освободя, ако не ви е приятно. Ще отида лично при нея.
Би било неучтиво от моя страна да не се съглася. Той стана, излезе и се върна след малко с моя приятел Балети, който ми каза, че неговата майка била възхитена, задето съм направил такива запознанства и ме очаквала на следния ден за обяд. След това приятелят ми ме дръпна настрана и ми каза, че господинът бил главният бирник, господин Дьо Бошай.
Когато завесата падна, аз предложих на уважаемата госпожа ръка, качихме се тримата в един великолепен екипаж и тръгнахме към техния дворец. Там господствуваше изобилието, или по-точно разсипничеството, което в Париж се наблюдава у всички хора от тази класа: многобройно общество, игра на карти, великолепно ядене и непринудена веселост на масата. Вечерята трая до един часа през нощта; колата на уважаемата госпожа ме откара вкъщи. Тази къща бе отворена за мен през време на цялото ми пребиваване в Париж и аз не бива да пропусна да кажа, че тя ми беше от голяма полза. Вярно е, когато се казва, че чужденецът прекарвал в Париж скучно първите четиридесет дни. Аз обаче имах щастието да бъда въведен в обществото още в първите двадесет и четири часа по моя вкус и можех да бъда сигурен, че ще се чувствувам удобно.
На следната сутрин ме посети Патю и ми подари своята хвалебствена реч в проза за умрелия маршал на Саксония. Ние излязохме заедно и се разхождахме в градината на Тюйлери, където той ме представи на мадам Бокаж.
От Тюйлери Патю ме заведе при една прочута оперна певица, госпожица Льо Фел, любимката на цял Париж и членка на Кралската музикална академия. Тя имаше три прелестни малки деца, които играеха вкъщи.
— Обожавам ги! — ми каза тя.
— Напълно заслужено, понеже са толкова красиви — отговорих аз, — макар че всяко дете има различно изражение.
— Наистина е така! Най-големият е син на херцог Дьо Анеси, вторият е син на граф Егмонт, а най-малкият е от Мезон Руж, който неотдавна се ожени за Роменвий.
— Ах, извинете, моля, помислих, че вие сте майка и на трите.
— Вие съвсем не сте се излъгали; аз съм майка им.
При тези думи тя погледна Патю и двамата се разсмяха, от което аз не се изчервих, но съзнах грешката си. Бях новак и още несвикнал с това жените да си присвояват някои права на мъжете. Но госпожица Льо Фел не беше безсрамна, тя принадлежеше даже към доброто общество, но както се казва, беше над предразсъдъците. Ако познавах по-добре нравите на времето, то сигурно бих знаел, че подобни неща бяха съвсем редни и че високопоставените господа, които разпространяваха по този начин своето благородно потомство, даваха своите деца в ръцете на майките, за което им плащаха значителни суми за отглеждането. Затова тези дами живееха толкова по-охолно, колкото повече собствени деца бяха насъбрали.
Вследствие на моето непознаване на тези парижки нрави, правех често неприятни грешки и без съмнение госпожица Льо Фел след моя дебелашки отговор, би се изсмяла всекиму в лицето, който би й казал, че съм умен.
Един ден бях при балетмайстора на операта Лани. Видях у него пет или шест млади момичета от тринадесет до четиринадесет години, всички придружавани от майките си и всички със скромно изражение, което говори за добро възпитание. Аз им казах ласкателства и те ми отговориха с наведени очи. Когато една от тях се оплака от главоболие, й предложих моето шишенце за вдишване, а една от нейните другарки й каза:
— Сигурно не си спала добре.
— О, не е от това — отговори моята Агнес, — мисля, че съм бременна.
На този неочакван отговор от страна на едно младо момиче, което по възраст и вид приемах за девица, отговорих:
— Не мислех, че госпожата е омъжена.
Тя ме погледна за миг изненадана, обърна се към приятелката си и двете се изсмяха високо. Засрамен, но повече заради нея, отколкото заради себе си, си отидох, твърдо решен да не вярвам повече лекомислено за добродетел в една класа от жени, където тя е толкова рядка. Човек трябва да е толкова наивен, за да търси или предполага срамежливост в задкулисни нимфи, те намират за достойно да нямат никакъв срам и се подиграват с всекиго, който предполага у тях такъв.